Градът на златната сянка

— Тъй ли? Да не би да скача и да тича? Или да играе футбол? — Дългия Джоузеф разпери широко ръце. Долната му челюст се тресеше. — Не, лежи в болницата също като майка си. Тогава ти беше при баба си, момиче. Не в болницата. Седях там цели три седмици и гледах как майка ти изгаря в онова легло. Опитвах се да й давам вода, когато плачеше. Гледах я как бавно умира. — Той примигна няколко пъти, после рязко й обърна гръб, свил рамене, сякаш, за да се предпази от порив на вятъра. Когато продължи като че ли вече говореше друг човек.

— Прекарах… много време в онази проклета болница…

Потресена, с очи, плувнали в сълзи, за момент Рени остана безмълвна.

— Татко?

Той не се обърна.

— Стига, момиче. Ще ида да го видя. Аз съм му баща — няма нужда да ми казваш какво да правя.

— Нали ще отидеш? Ще дойдеш ли утре с мен?

От гърлото му изскочи гневен звук.

— Имам своя работа. Ще ти кажа кога ще дойда.

Опита се да бъде внимателна.

— Моля те, нека да е по-скоро, татко. Той има нужда от теб.

— Ще отида, да те вземат дяволите — ще нахлузя пак оня глупав екип. Само не ми казвай кога.

И без да я погледне, той побутна вратата и се заклатушка навън.

Напълно изцедена и объркана, Рени дълго не помръдна, втренчила поглед в затворената врата. Току-що нещо се бе случило, но не беше съвсем сигурна нито какво точно, нито какво означава. За момент й се бе сторило, че срещу нея стои бащата, когото познаваше — човекът, който полагаше огромни усилия да издържа семейството си след смъртта на жена си, работеше извънредно и я насърчаваше в учението и дори се опитваше да помага на нея и на баба й, Ума Бонгела, в отглеждането на малкия Стивън. Но след като нейната Ума почина, а Рени стана зряла жена, изведнъж се предаде. Дългия Джоузеф, когото познаваше, изглежда си беше отишъл завинаги. Рени въздъхна. Независимо дали беше вярно или не тя просто нямаше сили да мисли за всичко това точно сега. Отпусна се още по-дълбоко в креслото и присви очи от пулсиращата болка в главата. Разбира се, че беше забравила да купи повече болкоуспокояващи, а ако тя не се погрижеше за нещо, никой друг нямаше да го стори. Включи видеостената и остави първото, на което попадна — филм за почивка в Тасмания, — да я разсее и да притъпи мислите й. За миг си пожела да притежава някоя от тези сензорни екипировки, за да може да отиде на онзи бряг, да вдъхне аромата на ябълковите цветове, да усети пясъка под краката си и ваканционното настроение, толкова скъпо кодирани в програмата. Само и само да избяга от натрапчивия спомен за отпуснатите рамене на баща си и невиждащите очи на Стивън.

Когато жуженето я събуди, Рени грабна комуникатора. Осем сутринта, но не беше будилникът. Дали не се обаждаха от болницата?

— Отговори! — извика тя. Нищо не се случи. Докато се опитваше да се надигне, Рени разбра, че не беше телефонът, а домофонът. Навлече халата и прекоси замаяна дневната. Креслото лежеше на една страна като обезглавения труп на някакво невероятно животно, жертва на късното пиянско завръщане на Дългия Джоузеф, Натисна бутона. — Ало?

— Госпожа Сулавейо? Обажда се !Ксабу. Извинете за безпокойството.

— !Ксабу? Какво правиш тук?

— Ще ви обясня — няма нищо лошо или тревожно. Огледа апартамента — неразтребен както винаги, но особено сега поради зачестилите й отсъствия. Хъркането на баща й се носеше от спалнята му.

— Слизам долу. Чакай ме!

Във вида на !Ксабу нямаше нищо необикновено, само дето беше облякъл съвсем чиста бяла риза. Рени го огледа от главата до петите, объркана и малко озадачена.

— Надявам се да не съм ви обезпокоил твърде много — усмихна се той. — Отидох в училище рано тази сутрин. Обичам, когато е тихо. Но после предупредиха за бомба.

— Пак ли? О, Господи!

— Не е истинска — или поне аз не знам. Телефонно обаждане. Опразниха политехниката. Сетих се, че може да не знаете и реших да ви спестя едно излишно пътуване.

— Благодаря ти. Един момент.

Тя измъкна комуникатора си и провери системата за съобщения на колежа. Имаше съобщение от ректора за затварянето на политехниката до второ нареждане, така че !Ксабу действително й беше спестил пътуването, но изведнъж се зачуди защо просто не й бе телефонирал. Погледна го; все още се усмихваше. Беше й почти невъзможно да си представи, че би я заблудил — но защо беше изминал целия този път до Пайнтаун?

Забеляза изгладените гънки на бялата му риза и изведнъж й хрумна смущаваща мисъл. Да не би да беше любовна история? Да не би дребният туземец да беше дошъл, за да я покани на интимна среща? Не знаеше точно какво да мисли, ако беше така, но думата „неловко“ мина през ума й.

— Е — каза след малко тя, — щом като политехниката е затворена, предполагам, че имаш свободен ден. — Умишлено употреби единствено число.

— В такъв случай бих искал да заведа своя преподавател да хапнем. Закуска? — Усмивката му за миг увисна, после се стопи, заменена от смутена настойчивост. — Напоследък сте много тъжна, госпожо… Рени. Но въпреки това ми бяхте великолепна приятелка. Мисля, че сега вие се нуждаете от приятел.