Градът на златната сянка

Нищо чудно, че Лич бе успял да го издебне. Питлит сигурно си е помислил, че другарят му е полудял. Орландо се намръщи. Трябваше да се обади на Фредерикс и да му обясни, но още не беше готов да предъвква случилото се с него. За твърде много неща се налагаше да помисли. Таргор, другото „аз“ на Орландо Гардинър, по-съществено от него самия, бе мъртъв. И това беше само един от проблемите му.

Как ли щеше да постъпи това четиринайсетгодишно благословено от боговете хлапе?

ПЕТА ГЛАВА СВЯТ В ПЛАМЪЦИ

МРЕЖА/НОВИНИ: Протестен помен в Щутгарт.

(Картина: шествие на хора със свещи.)

Диктор: Хиляди се събраха в Щутгарт за бдение на светлината на свещи, за да почетат двайсет и тримата бездомници, избити от германската федерална полиция по време на размирици заради жилищния проблем.

(Картина: разплакан млад мъж с разкървавена глава.)

Свидетел: Те бяха в брони. Атакуваха ни с метални прътове. Нахвърляха се на вълни едни след други…

Използването на плосък екран влудяваше Рени. Все едно топлеше вода на открит огън, за да пере. Само в мизерна и затънтена болница като тази…

Изруга и отново се захвана с екрана. Този път подмина „С“ и скочи направо в „Т“, преди да успее да спре скрола. Толкова трудно беше да се добере до информация. Направо мъчително. Като че ли проклетата карантина не беше достатъчно препятствие!

Напоследък Пайнтаун беше залят от информационни плакати за „Букаву 4“, но повечето от тях бяха толкова плътно изпъстрени с графити, че така и не беше успяла да се запознае подробно със съдържанието им. Знаеше, че в Дърбан е избухнала вирусна епидемия, и дори бе чула две жени да си говорят, че нечия дъщеря в Пайнтаун починала след пътуване до Централна Африка, но не би могла да предположи, че цялото медицинско обслужване в предградията на Дърбан е под официално разпоредена от ООН карантинна процедура заради епидемията „Букаву“.

„Ако заразата наистина е толкова опасна — мина й през ума — защо мъкнат тук болни, които не са заразени?“

Побъркваше я мисълта, че брат й, и без това поразен от някаква неизвестна болест, можеше да бъде изложен на още по-голяма опасност тъкмо там, където го бе довела да го лекуват.

Но макар да се ядосваше, причините й бяха познати. Самата тя работеше в обществена институция. Средствата не достигаха — средствата никога не достигаха. Ако можеха да си позволят отделна болница само за пациентите с „Букаву“, положително биха го направили. На болничната администрация едва ли й беше особено приятно, че й се налага да работи при карантинни ограничения. В ситуацията имаше и съвсем слаб лъч на надежда: в Дърбан все още нямаше достатъчно заболели от Б4, за да ce налага отделянето на цяла болница само за тях.

Това обаче беше слабо успокоение.

Най-сетне Рени накара допотопният интерфейс да спре на „С“ и въведе посетителския си код. Срещу „Сулавейо, Стивън“ беше посочено „без промяна“, което означаваше, че поне може да го посети. Макар че мъчителните й срещи със Стивън едва ли можеха да се нарекат „посещение“.

Докато се мъчеше да навлече защитния костюм, медицинският администратор й прочете набързо информацията от комуникатора, въпреки че едва ли имаше да й каже нещо повече от онова, което вече бе научила от единствената дума на монитора в чакалнята. Толкова пъти я беше слушала, че сама можеше да я изрецитира наизуст, така че го остави да си тръгне, след като свърши, превъзмогвайки импулсивното си желание да зареже бюрократичните официалности и да го помоли за частен отговор. Но вече знаеше, че такъв няма. Липса на вируси — както и, слава Богу, нито следа от фаталното заболяване, което беше принудило болницата да предприеме жестоките предохранителни мерки. Никакви съсиреци или други усложнения, никакви мозъчни увреждания. Нищо. Просто малкото й братче не се беше събуждало от двайсет и два дена.

Затътри се по коридора, като придържаше дихателния маркуч, за да не се закачи някъде. Група от лекари и сестри — а вероятно и от посетители, след като всички изглеждаха толкова еднакви в защитните костюми — бързаха покрай нея и издаваха същите скърцащи и съскащи звуци като нея. Чувстваше се като в старите видеохроники за космонавти: когато минаваше покрай един голям прозорец, почти очакваше да види през него осеяните със звезди космически дълбини, а защо не и пръстените на Сатурн.

Оказа се поредното претъпкано с опаковани легла отделение, поредният лагер на живи мъртъвци.