Градът на златната сянка

Мина доста време. Той не помръдваше. Не показа някакви признаци на живот и тогава, когато Питлит пъхна глава във входното отверстие и подвикна — първия път тихичко, но после все по-силно и настоятелно. Воинът като че ли се беше вкаменил — облечен в кожа сталагмит.

— Таргор! — изкрещя Питлит, но другарят му изобщо не го чуваше. — Музиката отново засвири. Таргор! — След миг крадецът се паникьоса напълно. — Нещо влиза в залата! Пазачът на гробницата! Таргор.

Наемникът се отдръпна от златното сияние и се олюля сякаш току-що събуден от дълбок сън. После, под вцепенения от ужас поглед на Питлит застана с лице към изсъхналия труп — някога велик воин, — който пристъпваше тежко откъм тъмната врата в далечния край на залата. Движенията на Таргор бяха бавни и отнесени. Едва успя да повдигне жетваря и покритата в броня мумия стовари ръждясала бойна брадва върху главата му и разцепи черепа му до първия прешлен на гръбнака.

Таргор пропадна в сива празнота, а удивените викове на Питлит все още отекваха в паметта му. Собственото му удивление беше не по-малко.

— Мъртъв съм! Мъртъв съм! Как е възможно да съм мъртъв?

Не можеше да повярва.

Това беше Лич. Един глупав, хленчещ Лич. Изтрепал съм хиляди такива. Как можа да ме изпече такова нищожество?

Започна бясно да мисли, докато сивото нищо над него се затваряше, но нямаше никакво решение, нищо не можеше да се направи. Увреждането беше твърде голямо. Излезе и пак си беше Орландо Гардинър.

Орландо измъкна жака и седна. Беше толкова изумен от обрата на събитията, че ръцете му още дълго помръдваха из въздуха, преди да напипа слепешката и да възстанови с несигурни движения формата на възглавниците, върху които беше отпусната главата му, а накрая да оправи леглото си, за да може да седне в него. По кожата му бяха избили студени перлички пот. Вратът го болеше от дълго несменяната поза. Болеше го и главата, а проникващата през прозореца на спалнята му обедна светлина го дразнеше. Подаде рязка команда и прозорецът отново се превърна в черна стена. Нужно му беше да помисли.

Таргор е мъртъв. Беше толкова шокиращо, че му бе трудно да мисли за каквото и да било друго, въпреки че имаше много неща за обмисляне. Беше създал Таргор — беше превърнал себе си в Таргор в продължение на четири дълги, посветени единствено на тази цел години. Беше преодолял какво ли не, разработвайки персонаж, за който му завиждаха всички играчи в мрежата. Беше най-известният персонаж в играта в средните земи, участник във всяка битка, първенец в решаването на всяка важна задача. И сега Таргор беше мъртъв, черепът му бе строшен от един десеторазреден натрапник — някакъв си Лич, за Бога! Тези проклетници бяха пръснати около всеки зандан и гробница в сим-света, евтини и вездесъщи като бонбонени хартийки.

Орландо взе пластмасовата бутилка отстрани на леглото си и отпи. Усети, че гори. Главата му пулсираше, сякаш брадвата на пазача на гробницата наистина го бе улучила. Всичко се беше случило с такава главозамайваща ненадейност.

Онази пламтяща дупка, онова блестящо златно, каквото-и-да-беше — то беше нещо далеч по-голямо и по-страшно от всичко останало в приключението. От всички приключения. Или някой от съперниците му беше поставил капан, за да сложи край на всички капани, или се бе появило нещо, което той не можеше да проумее. Беше видял… град, блестящ, величествен град с цвета на озарен от слънцето кехлибар. Не беше някой от псевдосредновековните оградени със стени градове, с които бе осеяна известната като средните земи игрова територия на сим-света. Това видение беше чуждоземно, изумително модернистично — метрополис със сложно украсени здания, високи като тези в Хонконг или Токио — кахама.

И не беше просто някакво научнофантастично привидение: в него имаше нещо реално, по-реално от всичко, което беше виждал в мрежата. На фона на безукорно изработените детайли на игровия свят то блестеше със собственото си великолепие и недосегаемост като скъпоценен камък върху купчина прах. Морфър, Дитер Кабо, Дюк Слоулефт — нима би могъл някой от съперниците му да вкара нещо такова в средните земи? Нищо на света не би ти позволило да промениш основите на едно сим-място по този начин. Градът просто принадлежеше към ниво на реалност, по-високо от играта, която той играеше. По-високо дори — почти така изглеждаше — от самия РЖ.

Онзи изумителен град. Сигурно беше реално място — или най-малкото не беше мрежов продукт. Орландо беше прекарал почти целия си живот в мрежата и я познаваше така, както всеки лоцман по Мисисипи през XIX век е познавал голямата река. Това беше нещо ново, преживяване от съвършено различен порядък. Някой… нещо… се опитваше да установи контакт с него.