Градът на златната сянка

— Простете, сър — заекна мъжът.

Беше едър, но дебел. Таргор прецени, че няма да има нужда от меча, дори мъжът да прибегне до насилие — което изпъкналите му очи и пребледнели страни не подсказваха, — и въпросително повдигна вежди: не обичаше да си хаби приказките.

— Медовината харесва ли ви? — попита съдържателят. — Местна е. Тук я произвеждаме, в долината Силнор.

— Конска пикня. И по-добре да не го видя този кон. Мъжът се засмя пронизително. И нервно.

— Не, разбира се, че не, разбира се, че не. — Смехът му увисна в истеричен кикот, когато мерна жетваря в дългата му черна ножница. — Работата, сър, работата, сър, е…, че има човек отвън. Казва, че иска да говори с вас.

— С мен? Каза ти името ми, така ли?

— Не, сър! Не! Защо, аз изобщо не знам името ви. Нямам ни най-малка представа как ви е името и нямам желание да го науча — спря да си поеме дъх той. — Макар да съм сигурен, че е високоуважавано и благозвучно име, сър.

Таргор направи гримаса.

— Тогава откъде знаеш, че иска да говори с мен? И как изглежда?

— Много просто, сър. Той каза „големият мъжага“ — моля за извинение, сър, — „онзи, облеченият в черно“. Е, както сам виждате, сър, вие сте най-едрият мъж тук и сте облечен в черно — така че съвпада. Сега разбирате…

Вдигнатата ръка го накара да млъкне.

— И…?

— И, сър? А, как изглежда. Е, това не мога да ви кажа точно, сър. Много е тъмно наистина, а и той носеше наметало с качулка. Вероятно е високоуважаван джентълмен, сигурен съм, но не мога да ви кажа как изглежда. Носи наметало с качулка. Благодаря ви, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Таргор се намръщи, когато съдържателят се разбърза назад, като припкаше неочаквано бързо за човек с неговите размери. Кой можеше да е отвън? Магьосникът Дрейра Джар? Говореше се, че обикаля инкогнито тази част на средните земи, и разбира се, че имаше сметки за разчистване с Таргор — само историята с кораба „Оникс“ беше достатъчна, за да ги направи вечни врагове, а тя беше просто последният им сблъсък. Или пък преследваният от духове конник Сейтлин, прокуденият принц на елфите? Макар да не беше заклет враг на Таргор, бледият елф положително щеше да търси начин да си го върне след случилото се по време на пътуването им през долината Митандор. Кой друг би могъл да търси воина в това забутано място? Някои местни главорези, които беше подразнил? Беше им устроил страхотен тупаник на кръстопътя и се съмняваше, че са се съвзели за нова схватка — дори и от засада.

Нямаше какво друго да направи, освен да отиде и да разбере. Докато се надигаше, кожените му панталони изскърцаха и клиентите в „Опашката на крилатия дракон“ съсредоточено заоглеждаха чашите си, но две от по-нахаканите момичета го опипаха с погледи, с нескрито възхищение, докато минаваше покрай тях. Той измъкна ефеса на жетваря, за да се увери, че лежи свободно в ножницата, и се отправи към вратата.

Луната висеше пълна и тлъста над конюшнята и сякаш беше намазала ниските покриви с масло. Таргор пусна вратата да се затръшне зад гърба му и застана, леко олюлявайки се като пиян, но ястребовите му очи заопипваха мрака с прецизност, която беше усвоил през хиляди подобни нощи — облени в лунна светлина, магии и кръв.

Някаква фигура се отдели от сянката на едно дърво и пристъпи напред. Пръстите на Таргор стиснаха дръжката на меча, докато се ослушваше и за най-незначителния шум, който би издал местоположението и на други нападатели.

— Таргор? — закачулената фигура спря на няколко крачки. — По дяволите, човече, да не си пиян?

Очите на наемника се присвиха.

— Питлит? Какво става с теб? Трябваше да се срещнем преди един час и то вътре.

— Нещо… нещо се случи. Забавиха ме. Ако бях влязъл вътре, щях да привлека прекалено много внимание.

Питлит се олюля, но не, защото се преструваше на пиян. С два скока Таргор се озова до него и хвана дребния мъж точно преди да рухне. Досега скривано от широката дреха, върху наметалото на Питлит се открои тъмно петно.

— Господи, какво ти се е случило?

Питлит се усмихна едва-едва.

— Някакви бандити на кръстовището — местни, струва ми се. Убих двама, но останалите четирима ми дойдоха твърде много.

Таргор изпсува.

— Вчера ги срещнах. Бяха цяла дузина. Изненадан съм, че толкова бързо са се хванали за работа.

— Човек трябва да си изкарва хляба — по един или друг начин — намигна Питлит. — Удариха ме тъкмо преди да се измъкна. Не мисля, че е смъртоносно, но, за Бога, боли!

— Влизай тогава. Ще се погрижим за това. Имаме и друга работа да вършим тази пълнолунна нощ и искам да си до мен — а след това ще направим една магия, ти и аз.

Питлит отново се намръщи, докато Таргор го изправяше на крака.

— Магия ли?

— Да. Ще се върнем на онова кръстовище и от четирима няма да остане нито един.