Градът на златната сянка

— Губя ти времето. Извини ме. Да опитаме ли пак с енергийната система? Знам, че е досадно, но ще ти трябва за изпитите, колкото и добре да се справяш с всичко останало.

!Ксабу повдигна въпросително вежди, но тя не го забеляза.

!Ксабу стоеше на ръба на остър скалист хребет. Планинският склон се бе проснал под него — сякаш вълнообразно, гладко, черно, лъскаво стъкло. В протегнатата му длан лежеше старомоден джобен часовник. Започна да го разглобява под втренчения поглед на Рени.

— Дръпни се от ръба — извика тя. Не виждаше ли той опасността? — Не стой толкова близо!

!Ксабу погледна през силно присвитите си очи и се усмихна.

— Трябва да разбера как работи. В него има призрак. Преди да успее да го предупреди отново, той трепна, вдигна ръка като учудено дете; кръгла като перла капка кръв бликна и се плъзна по дланта му.

— Ухапа ме — каза той.

Направи крачка назад и политна в бездната.

Рени се озова на ръба, вторачена надолу. !Ксабу беше изчезнал. Тя оглеждаше пропастта, ала не видя нищо, освен мъгли и дългокрили бели птици, които плавно кръжаха и издаваха траурни звуци: чирийп, чирийп, чирийп…

Събуди се — сърцето й думкаше бясно. Комуникаторът й писукаше — тихо, но настоятелно. Протегна ръка към нощната масичка. Дигиталният часовник показваше 02:27.

„Отговори.“

Повдигна екрана.

Минаха няколко секунди, преди да познае приятеля на Стивън, Еди. Той плачеше и сълзите му оставяха сребърна следа върху синкавото му лице. Сърцето й сякаш спря.

— Рени…?

— Къде е Стивън?

— Той е… той е болен, Рени. Не знам…

— Какво значи „болен“? Къде е майка ти? Дай ми да говоря с нея.

— Няма я.

— За Бога…! От какво е болен, Еди? Кажи ми!

— Не се събужда. Не знам, Рени. Болен е.

Ръцете й трепереха.

— Сигурен ли си? Да не би просто да е заспал дълбоко?

Еди поклати глава, объркан и изплашен.

— Аз станах. Той… той не помръдва там, на пода.

— Завий го с нещо. С одеяло. Идвам веднага. Кажи на майка си, когато… по дяволите, няма значение. Идвам веднага.

Обади се за линейка, даде им адреса на Еди и поръча такси. Докато чакаше, парализирана от ужас, прерови чекмеджето на бюрото си за монети, за да е сигурна, че има достатъчно пари. Дългия Джоузеф беше изхарчил кредита им в таксиметровата компания преди няколко месеца.

С изключение на няколко едва осветени прозорци пред блока на Еди нямаше и следа от живот — нито линейка, нито полиция. Пристъп на ярост смени уплахата. Бяха минали цели трийсет и пет минути. Това е то да живееш в Пайнтаун. Под краката й нещо скърцаше, докато бързаше през входа.

Надпис на ръка сочеше, че електронната ключалка на входната врата не работи; на нейното място бяха пъхнали лост. По стълбището се носеха обичайните миризми, но се усещаше и слаб, но остър мирис на изгоряло — като от някакъв отдавнашен пожар. Тичаше през две стъпала наведнъж и когато застана пред вратата, едва дишаше. Еди отвори. Двете му по-малки сестри се криеха зад него с широко отворени очи. Апартаментът беше потънал в мрак с изключение на трепкащата светлина от статичното електричество върху видеостената. Еди стоеше с отворена уста, уплашен и готов за някакво наказание. Рени не го изчака да измисли какво да каже.

Стивън лежеше на една страна на килима в дневната, леко свит, с притиснати към гърдите ръце. Тя отметна изтърканото одеяло и го разтърси — отначало внимателно, но после все по-силно и по-силно, повтаряйки името му. Обърна го по гръб, ужасена от безжизнените му крайници. Премести ръце от слабите му гърди към артерията под брадичката. Дишаше, но бавно, пулсът му беше учестен, но равномерен. Беше изкарала курс по оказване на първа помощ за преподавателската си диплома, но не си спомняше почти нищо друго освен поддържането на температурата на пострадалия и прилагането на дишането уста в уста. Стивън нямаше нужда от това — поне доколкото можа да прецени. Вдигна го и го притисна силно — опитваше се да му даде нещо, каквото и да е, което да го върне обратно. Той изглеждаше малък, но тежък. Отдавна беше престанал да й позволява да го прегръща така. Странната му тежест я накара да изстине.

— Какво стана, Еди? — сърцето й щеше да се пръсне. — Да не сте взели някакви хапчета? Да не сте се зареждали?