Градът на златната сянка

Приятелят на Стивън енергично разтресе глава.

— Не сме правили нищо! Абсолютно нищо!

Тя пое дълбоко въздух и се опита да избистри главата си. В сребърносиния сумрак апартаментът приличаше на сюрреалистична кланица — навсякъде се търкаляха играчки, дрехи и неизмити чинии: не беше останало празно местенце.

— Какво ядохте? Стивън яде ли нещо, което ти не си ял?

Еди отново поклати глава.

— Притоплихме нещо — той посочи кутиите за вечеря, които така и бяха си останали върху плота.

Рени приближи лице до устата на Стивън, за да усети дъха му. Когато я лъхна — топъл и леко сладък, — очите й се напълниха със сълзи.

— Кажи ми какво стана. Всичко. По дяволите, къде е тази линейка?

По думите на Еди наистина не бяха правили кой знае какво. Майка му отишла при сестра си и обещала да се прибере преди полунощ. Изгледали няколко филма — от тези, които Рени не би позволила на Стивън да гледа вкъщи, но пък не можеше да си представи какво чак толкова ужасно биха могли да му сторят те — и си направили вечеря. Пратили сестрите на Еди по леглата и седнали да побъбрят, преди и самите те да си легнат.

— Но… се събудих. Не знам защо. Стивън не беше в стаята. Помислих, че е отишъл до тоалетната или нещо такова, но той не се връщаше. Сякаш усетих някаква странна миризма и се уплаших да не сме оставили микровълновата включена или нещо такова… Затова излязох… — гласът му секна. Той преглътна. — Лежеше там…

По незаключената врата се почука и тя зейна. Две униформени медицински лица нахлуха вътре като щурмоваци и грабнаха Стивън от нея. Нямаше желание да го остави в ръцете на тези непознати, независимо че тя ги беше повикала; освободи се от част от напрежението и страха си, като им заяви какво мисли за мудната им реакция. Не й обърнаха внимание, а светкавично се заеха да проверяват признаците му на живот. Стремителността, с която се заеха с рутинната проверка, поспадна, след като установиха онова, което Рени вече знаеше: Стивън беше жив, но в безсъзнание и нямаше никакви следи за причината за състоянието му.

— Ще го откараме в болницата — каза единият.

На Рени й се стори, че го каза така, сякаш й прави услуга.

— Ще дойда с вас.

Не искаше да остави Еди и сестрите му сами — Бог знае кога щеше да се появи безполезната им майка, — затова извика друго такси и набързо написа бележка къде отиват. Тъй като в местната таксиметрова компания не познаваха баща й, можеше да използва кредитната карта.

Докато медицинските лица товареха носилката със Стивън в белия фургон, тя стисна малката, неподвижна ръка на брат си и се наведе да го целуне по бузата. Все още беше топла, което я успокои, но очите му под клепачите се бяха извъртели като на обесения, който беше видяла на един урок по история. На слабата улична светлина успя да види само две сиви цепнатини — екрани, които даваха равен сигнал.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА БЛЕСТЯЩОТО МИНАЛО

МРЕЖА/ИЗКУСТВА: Започва ретроспективата на Т. Т. Йенсен.

(Картина: „Лепкава метална отломка“ от Йенсен.)

Диктор: …Основани на образи от автомобилни преследвания от филми от XX век, инсценираните „внезапни скулптурни актове“ на живеещия в Сан Франциско художник беглец Тиламук Тайлърд Йенсен разчитат на присъствието на неволни участници, като в случая с тази легендарна тройна катастрофа, заради която властите все още издирват саможивеца Йенсен…

Таргор отпиваше от медовината си на малки глътки. Някои от постоянните клиенти на кръчмата го оглеждаха внимателно, когато мислеха, че не ги наблюдава, но бързо извръщаха глави, щом вдигнеше очи към тях. Облечен от главата до петите в черна кожа, с огърлица от остри като бръсначи зъби на мург върху гърдите, той не приличаше на човек, когото биха имали желание да засегнат, дори и неволно.

И бяха абсолютно прави. Таргор беше не само наемник, прочут из средните земи с невъздържания си нрав и още по-невъздържаното си острие, но и в момента се намираше в по-отвратително настроение от обикновено. Беше му отнело много време да открие „Опашката на крилатия дракон“, а човекът, с когото бе дошъл да се срещне, трябваше да е пристигнал при смяната на последната стража — т.е. преди доста време. Беше принуден да седи и да чака — а както нравът му, така и покритият с руни широк меч жетвар, бяха твърде едри за тясната кръчмица. Отгоре на всичко медовината беше разредена и кисела.

Беше се загледал в бледите белези на обратната страна на широкия си юмрук, когато някой зад него вдигна шум. Пръстите на другата му ръка се стегнаха около обвития с кожа ефес на жетваря, докато извръщаше глава, за да прониже изнервения съдържател с острия си, смразяващо син поглед.