Градът на златната сянка

Оказа се, че раната на Питлит беше доста дълга и кървяща, но не беше дълбока. След като я превързаха и дребосъкът пресуши няколко чаши укрепващо вино, за да навакса изгубената кръв, той обяви, че е готов да потегли. Тъй като тежката физическа работа за планирания нощен бизнес беше задължение на Таргор, наемникът взе крадеца със себе си на доверие. Докато Луната все още се изкачваше в небето, те напуснаха „Опашката на крилатия дракон“ и простоватите клиенти.

Долината Силнор представляваше дълга тясна цепнатина, която лъкатушеше сред Планината на котешкия гръбнак. Докато той и Питлит пришпорваха конете си по тясната планинска пътека, Таргор си мислеше, че котката наистина трябва да е била недохранвана, за да има толкова кокалест и изпъкнал гръбнак.

Тук, на високото, нямаше и следа от мъждукащия живот в долината, която оставиха зад гърба си. Обграждаше ги потискащо гъста и глуха гора: да не беше ярката лунна светлина, мина му през ума, на човек би могло да му се стори, че е на дъното на кладенец. Беше попадал и в по-ужасни места, но малко от тях бяха толкова мрачни и отблъскващи.

Изглежда Питлит също се чувстваше угнетен.

— Това място не е за крадец — обади се той. — Предпочитаме тъмнината, но само, за да ни крие, докато се доберем до блестящите дрънкулки. Добре е след това да има къде да похарчим нечестно спечеленото и да си купим и още нещо освен мъх и камънаци.

Таргор се ухили.

— Ако успеем, можеш да си купиш цял град, в който да се шириш — с всичките му играчки и ярки светлини, които ти се приискат.

— А ако не успеем, сигурно ще ми се прииска да съм отново на кръстовището с онези бандити, с изпотрошени ребра и всичко останало.

— Сигурно.

Известно време яздеха мълчаливо под акомпанимента на чаткащите конски копита. Пътеката се извиваше нагоре между преплетени дървета и стърчащи камъни със странни форми, по чиято повърхност лунната светлина рисуваше неясни изображения, повечето, от които непонятни и уродливи.

— Казват, че дъртите едно време живеели по тези места — каза с престорено небрежен глас Питлит.

— Така казват.

— Едно време, разбира се. Преди векове. Вече не.

Таргор кимна и тайно се усмихна на притеснението, което усети в гласа на Питлит. От всички хора само Дрейра Джар и още неколцина магьосници знаеха за дъртите повече от Таргор и никой вече не се плашеше от тези атавистични обитатели на дълбините. Ако тези древни създания още се навъртаха наоколо, нека се покажат. И те кървяха като всяко друго същество — макар и по-бавно, — и Таргор вече беше изпратил в ада стотици от тях. Нека дойдат! Тази нощ те бяха последната му грижа.

— Чуваш ли нещо? — попита Питлит.

Таргор дръпна юздите и укроти със силната си ръка своя кон Черен вятър. Наистина дочу слаб звук — далечно бучене, което извиваше като…

— Музика — изсумтя той. — Може и да си получиш забавлението, за което плачеше преди малко.

Питлит опули очи.

— Не искам да се срещам с онези музиканти.

— Може да ти се наложи. — Таргор погледна към небето и пак наведе очи към тясната пътека. Странната музика отново заглъхна. — Пътеката към долината Масанек пресича тук и води нататък.

Питлит преглътна.

— Знаех си, че ще съжалявам, дето тръгнах с теб.

Таргор се изсмя тихичко.

— Ако онези свирачи са най-лошото, което чуем или видим тази нощ и ако намерим това, което търсим, сам ще се проклинаш, че за миг си се разколебал.

— Ако, боецо, ако.

Таргор пришпори Черен вятър надясно и поведе Питлит по почти невидимата пътека към все по-плътния мрак.

Долината Масанек се бе проснала под лунната светлина като огромен тъмен звяр — зловещо кътче, потънало в злокобна тишина. Даже дърветата по планинския склон спираха до самия й ръб, сякаш не смееха да я докоснат; беше покрита с ниска и рядка трева. Някакъв белег сред заобикалящите я гори — глух и безлюден.

„Почти безлюден“, каза си Таргор.

В центъра му, полускрит от пъплещата мъгла, се издигаше огромен пръстен от камъни. В пръстена лежеше могилата.

Питлит изкриви глава на една страна.

— Музиката пак спря. Защо така?

— Човек може да полудее, ако се опитва да си обясни всяко нещо.

Таргор слезе от коня и завърза юздите на Черен вятър за един клон. Животното изглеждаше уплашено, въпреки че цял живот обикаляше по пътеки, които никой друг кон не познаваше. Излишно беше да го тегли насила по-нататък.

— Човек може да полудее и така, ако се опита да проумее всичко това — Питлит се вторачи във високите камъни и потръпна. — Оскверняването на гробове е мръсна работа, Таргор. Оскверняването на гроба на опозорена магьосница напълно противоречи на благоразумието.

Таргор измъкна жетваря от ножницата. Руните проблеснаха сребърносини на студената лунна светлина.

— Ако беше жива, Ксалиса Тол много щеше да те хареса, дребен крадецо. Чувал съм, че се обграждала с дребни и стройни приятелчета като теб. Трябва ли да си променя навиците само защото вече е мъртва?