Градът на златната сянка

— Не се шегувай! Сгоден за Ксалиса Тол е поличба за неизгодна сделка — няколко дена луд късмет и после години наред ужасни мъки. — Крадецът присви очи. — Във всеки случай няма да съм този, с когото тя ще се срещне. Ако си променил решението си, много добре, но аз няма да вляза вътре вместо теб.

Таргор се изкикоти.

— Не съм го променил. Пошегувах се — стори ми се малко блед, но сигурно е от лунната светлина. Донесе ли Свитъка на Нантеор?

— Да — Питлит затършува в дисагите си и извади това, което търсеше — дебел свитък от суха кожа. Таргор се досети що за кожа беше това. — Едва не попаднах на зъбатите челюсти на един вампир, докато го измъкна — добави Питлит. — Обеща ми да не му се случи нищо. Намерил съм купувач!

— Нищо няма да се случи — поне на свитъка. — Таргор го взе в ръка и при докосването до кожата му ръкописът сякаш се сгърчи, което малко го смути, но не се издаде.

— Сега ме последвай. Нищо няма да ти се случи.

— Нямаше да ми се случи, ако кракът ми не беше стъпил из тези пущинаци — запротестира Питлит, но закрачи след него.

Мъглата ги заобиколи като тълпа досадни просяци и заусуква хладни валма между краката им. Огромният каменен кръг се изпречи насреща им, метнал широки сенки върху сгряната от луната мъгла.

— Заслужавали си риска този магьоснически предмет? — тихо подхвърли Питлит. — За какво ти е притрябвала маската на Ксалиса Тол, след като не си магьосник?

— Точно толкова, колкото ще струва на магьосника, който ме нае да я открадна — отвърна Таргор. — Петдесет диаманта стандартно тегло.

— Петдесет! В името на боговете!

— Да. А сега си затваряй устата.

Докато Таргор говореше, до слуха им отново достигна странната музика — натрапчив, нестроен писък на гайди. Питлит се облещи, но не промълви нито дума. Двамата се промъкнаха между най-близките два камъка, без да поглеждат издяланите върху тях знаци, и спряха в основата на огромната могила.

Воинът пак погледна крадеца в очите, повтаряйки без думи заповедта си да мълчи. След това се наведе и заработи с жетваря като с най-обикновена мотика. Съвсем скоро изкопа широка ивица в торфа. Когато започна да събаря наредените в стената камъни над нея, от отвора се понесе миризма на разложено и други странни аромати. Горе на хълма конете изцвилиха тревожно.

Когато дупката стана достатъчно голяма, за да провре широките си рамене през нея, Таргор махна с ръка на спътника си да му подаде Свитъка на Нантеор. След като го разгъна и прошепна думите, на които го бе научил магьосникът, но чието значение не знаеше, нарисуваните знаци заблестяха в червено; в същия момент в дълбините на могилата припламна бледа цинобърна светлина. Когато тя угасна едновременно с пламтящите руни, Таргор нави свитъка и го върна на Питлит. Измъкна кремъка си и запали главнята, която носеше със себе си — под ярката луна нямаше нужда от факла, — и се промъкна в дупката, която беше отворил в гроба на Ксалиса Тол.

Погледна за последен път към Питлит и видя неспокойния му силует, огрян от лунната светлина.

В първия момент вътрешността на могилата едновременно го изплаши и успокои. В отсрещния край на залата, в която се намираше, друга дупка — с формата на странна многоъгълна врата — водеше към друго мрачно пространство: голямата могила беше само преддверие към огромен ров. Не беше и очаквал друго. В древната книга на клиента му магьосник мястото, където Ксалиса Тол се бе зазидала, за да легне и да умре, беше описано като „лабиринт“.

Откачи малка торбичка от колана си и изсипа съдържанието й в дланта си. Блещукащи зрънца — малки светещи точици в това мрачно място, които щеше да посипе по пътя си, за да не броди вечно под земята. Таргор беше истински храбрец, но когато настъпеше денят на смъртта му, би предпочел да е под открито небе. Баща му, който бе прекарал полуробски живот в железните мини на Борикар, беше умрял при срутване на галерия. Такава смърт беше ужасна и недостойна за един мъж. Докато се промъкваше покрай влажните белезникави корени, надвиснали от тавана, и се придвижваше към отсрещната врата, видя нещо странно и неочаквано: на няколко крачки вдясно от тъмната врата нещо проблясваше като слаб огън, без да хвърля отблясъци върху пръстените стени. Докато го наблюдаваше, то лумна ярко и се превърна в дупка във въздуха, излъчваща жълто сияние. Той изръмжа и вдигна жетваря, озадачен дали това не е някаква магия, която да го обърка, но мечът в ръката му не проблесна, както винаги в присъствието на магия, а и могилата не миришеше на нищо друго освен на влажна почва и слаб дъх на балсам — нещо обичайно за една гробница.

Спря със стегнати като желязо мускули и зачака някой демон или магьосник да пристъпи през магическата врата. Когато нищо не се появи, той се приближи до блестящото място и докосна отвора с ръка. Не излъчваше топлина, а само светлина. Огледа още веднъж преддверието, за да се увери, че не е пропуснал нищо — беше оцелял през толкова почти фатални приключения само благодарение на предпазливостта си, — и се наведе напред, докато успя да надникне през светлия портал. Таргор се задъха от изумление.