Градът на златната сянка

Докато се изкачи на четвъртия етаж, я спряха на два пъти, за да си покаже посетителския паспорт. Макар че и двамата служители дълго се взираха в бледите букви, причина, за което бяха износеният принтер, както и плексигласовите лицеви екрани на защитното облекло, — забавянето не я подразни. Дори я поуспокои фактът, че в болницата наистина полагат грижи за сигурността на карантината. Стивън беше поразен толкова внезапно и сериозно… и толкова загадъчно… че изглеждаше почти предумишлено. Рени са страхуваше за малкия си брат, страхуваше се от нещо, което не можеше да си обясни. Мисълта, че някой го пази, й действаше успокоително.

Тя отчаяно искаше състоянието на брат й да се подобри, но още по-отчаяно се страхуваше от влошаване. Когато го завари легнал в абсолютно същото положение както предишния ден и на всички монитори седяха изписани същите данни, които вече знаеше като собствения си адрес, изпита едновременно отчаяние и облекчение.

„О, Боже, бедният ми малък мъж“… Беше толкова дребен в това голямо легло. Как е възможно този малък разбойник да е толкова кротък, толкова спокоен? И как е възможно тя, която го беше хранила, закриляла, завивала нощем и във всяко отношение освен биологично се бе превърнала в негова майка — как е възможно тя да е толкова влудяващо безпомощна да направи нещо за него сега? Беше невероятно. Но беше самата истина.

Седна до леглото му и постави скритата си в ръкавица ръка в голямата ръкавица отстрани на тентата. Прокара внимателно пръсти покрай плетеницата от сензорни кабели, прикрепени към главата му, и погали лицето му, скъпото и любимо овално чело, чипия нос. Сърцето я заболя, че е така изолирана от него. Все едно се опитваше да докосне някого във ВР — все едно се срещаха във Вътрешния периметър…

Някакво движение край вратата прекъсна възникналите спомени. Въпреки защитното облекло бялото привидение я накара да подскочи.

— Съжалявам, че ви уплаших, госпожо Сулавейо.

— О, вие ли сте? Нещо ново?

Доктор Чандар се приведе, за да погледне мониторите, но и Рени знаеше, че нямаше нищо.

— Изглежда все така. Съжалявам…

Повдигна примирено рамене, усещайки позната тежест в стомаха, предизвестие за неизбежните сълзи. Макар че с нищо нямаше да помогнат. Само щяха да замъглят лицевата пластина.

— Защо никой не ми казва какво му е?

Лекарката поклати глава или по-точно помръдна качулката на защитното си облекло насам-натам.

— Вие сте образована жена, госпожо Сулавейо. Понякога медицината не разполага с отговори, а само с предположения. В момента предположенията ни не са много добри. Но нещата могат да се променят. Ако не друго, състоянието на брат ви е стабилно.

— Стабилно! Като растение в саксия!

И сълзите потекоха. Отново погледна към Стивън, но не успя да види нищо.

Скритата в ръкавица сякаш нечовешка ръка я докосна по рамото.

— Съжалявам. Правим всичко, което е по силите ни.

— И какво точно правите? — опита се да зададе спокойно въпроса тя, но не можеше да спре да подсмърча. Как ли би могла да издуха носа си в този проклет костюм? — Моля ви, кажете ми какво всъщност правите! Освен че го изнасяте на слънце и внимавате да не се обезводни.

— Случаят на брат ви е рядък, но не е единствен — повиши тон доктор Чандар — типичен лекарски маниер при разговор с труден роднина на пациента. — Имало е и има и други случаи на деца, изпаднали в този тип състояние на коматоза без видима причина. Някои самопроизволно се възстановиха — просто един ден се събудиха и поискаха нещо за ядене и пиене.

— А останалите? Онези, които просто не се надигнаха да поискат сладолед?

Лекарката отдръпна ръката си от рамото на Рени.

— Правим всичко възможно, госпожо Сулавейо. А вие няма какво друго да направите освен това, което правите — да идвате тук, за да може Стивън да усеща докосването ви и да чува познатия му глас.

— Знам, вече ми казахте. Което означава, че трябва да разговарям със Стивън, вместо да ви държа сметка — въздъхна на пресекулки Рени. Сълзите й бяха спрели, но лицевата пластина беше все така запотена. — Не искам да си го изкарвам на вас, докторе. Знам, че имате много грижи.

— Последните месеци не са за завиждане. Понякога се чудя защо избрах професия, в която има толкова много мъка. — Доктор Чандар се обърна към вратата. — Но е добре да разграничаваме нещата и понякога успявам. Понякога, госпожо Сулавейо, настъпват истински щастливи моменти. Надявам се, вие и аз да можем да изживеем един от тях, когато Стивън се върне при нас.

Рени проследи замъглената бяла фигура да се измъква в коридора. Вратата отново се затвори. Въпреки огромното й желание да се скара с някого, да обвини някого, ужасното беше, че нямаше кого. Лекарите наистина правеха всичко възможно. Въпреки принудителните ограничения бяха направили на Стивън почти всички изследвания, за да открият причината за състоянието му. Нито едно не даде резултат. Липсваха отговори. Наистина никой не беше виновен.

„Освен Бог — мина й през ума. — Може би“. Но това никога не бе помогнало на никого. А вероятно и Дългия Джоузеф Сулавейо не беше напълно невинен за случилото се.