Градът на златната сянка

— Семейството ми? — попита той. — Там, откъдето идвам, това означава нещо друго. Моето семейство е огромно. Предполагам, че имаш предвид майка ми и баща ми.

— И сестрите. И братята.

— Нямам братя, но имам няколко братовчеди. Имам две по-малки сестри, които още живеят с моя народ. Майка ми също живее там, въпреки че не е добре — изразът му, или отсъствието на такъв, й подсказа, че заболяването на майка му е сериозно. — Баща ми почина преди много години.

— Съжалявам. От какво почина? Ако не ти е неприятно да говорим за това.

— Сърцето му спря — каза простичко той, но я изненада резкият му тон.

Обикновено беше сдържан, но почти винаги говореше открито. Отдаде го на нежелание да разкрие болката си. Можеше да го разбере.

— Какво беше за теб да пораснеш? Сигурно съвсем различно от това, което беше за мен.

Той отново се усмихна едва забележимо.

— Не съм съвсем сигурен, Рени. В делтата живеехме повечето време навън, а това е съвършено различно от живота под покрив — знаеш ли, откакто дойдох тук, понякога нощем все още трудно заспивам. Излизам навън и спя в градината, за да усещам вятъра, да виждам звездите. Хазайката ми смята, че съм много странен. — Той се засмя, очите му почти се притвориха. — Но въпреки това ми се струва, че всички деца си приличат. Играех, задавах въпроси за нещата около себе си, понякога вършех каквото не трябваше и ме наказваха. Виждах как родителите ми ходят всеки ден на работа и когато станах достатъчно голям, ме пратиха на училище.

— Училище? Сред блатата на Окаванго?

— Не такова, каквото ти познаваш, Рени — не с електронна стена и ВР-шлемове. На такова училище тръгнах много по-късно. Майка ми и роднините й ме научиха на нещата, които трябва да зная. Не казвам, че сме имали едно и също детство, но че много си приличат. За първи път ме наказаха, защото се разхождах твърде близо до реката. Майка ми се страхуваше, че крокодилите могат да ме изядат. Теб сигурно са те наказвали за други неща.

— Прав си. Но в моето училище също нямаше електронни стени. Когато бях малко момиченце, имахме само няколко излезли от употреба микрокомпютри. Сега се срещат само в музеите.

— Моят свят също много се промени. Това е една от причините да съм тук.

— Какво искаш да кажеш?

!Ксабу поклати съчувствено глава, сякаш не той, а тя беше студент, оплел се в някаква съвършено погрешна теория. Отговорът му насочи разговора в друга посока.

— От любопитство ли ме питаш за семейството ми, Рени? Или имаш някакви проблеми с твоето, които те натъжават? Наистина изглеждаш тъжна.

За момент тя помисли да пренебрегне или да отклони въпроса. Не беше редно учител да се оплаква на студента си от семейния си живот, независимо че бяха почти на една възраст. Но беше започнала да чувства !Ксабу като приятел — малко странен приятел поради произхода му, но все пак приятел. Трудностите по отглеждането на малкия й брат и грижите за объркания й и свадлив баща беше довело до отдръпването на приятелите й от университета, без да си намери нови.

— Аз… наистина съм притеснена — преглътна тя, омерзена от собствената си слабост и заплетените си проблеми, но вече беше започнала. — Баща ми изхвърли малкия ми брат, а той е само на единайсет. От проклетия баща ми се е заинатил и няма да му позволи да се върне, докато не му се извини. Стивън също е инат — дано единствено по това прилича на татко. — Сама се изненада от словоохотливостта си. — И той не иска да клекне. Трета седмица живее при свой приятел — трета седмица! Почти нямам възможност да го видя или да поговоря с него.

!Ксабу кимна.

— Разбирам тревогата ти. Понякога, когато някой от моя народ има проблеми със семейството си, отива да живее при други роднини. Но ние живеем съвсем близо един до друг и често се виждаме.

— Горе-долу е същото. Стивън продължава да ходи на училище — проверявам в канцеларията, — а майката на Еди, неговия приятел, казва, че е добре. Но не знам дали да й вярвам, там е работата. — Тя се изправи, като остави зад себе си следа от дим, и отиде до отсрещната стена, колкото да се раздвижи. — Непрекъснато си повтарям случилото се. И се ядосвам. Двама глупаци, единият голям, другият — малък, но никой не иска да признае, че е сгрешил.

— Но ти каза, че малкият ти брат не е сгрешил — наблегна !Ксабу. — Ако си наложи да се извини, би показал уважение към баща си, но ако смята, че вината не е негова, би се подчинил на една несправедливост само за да запази спокойствието. Сигурно се притесняваш, че това не би бил добър урок.

— Точно. Неговият народ — нашият народ — десетилетия е водил битки срещу това. — Рени гневно сви рамене и загаси цигарата. — Но тук става дума за нещо друго. Не искам да си мисли, че правото е на страната на силата, че ако теб са те повалили, можеш да си намериш някой по-слаб, когото сам да повалиш. Не искам да свърши като… като своя…

!Ксабу издържа погледа й. Можеше да довърши изречението вместо нея, но не го направи.

След дълга пауза Рени се изкашля.