Градът на златната сянка

Тя беше права — беше му позволила да остане твърде дълго.

— Не „да се върна“ — тихо каза тя. — Да се изключим. Такива неща ще ти помогнат да запомниш, че това не е реално място.

— Тогава да се изключим.

— Дадено — тя мръдна ръка и го направи.

Бирата беше студена, !Ксабу — уморен, но щастлив, а Рени тъкмо започваше да се отпуска, когато забеляза, че комуникаторът й мига. Реши да не му обръща внимание — батерията беше изтощена, а когато намалееше мощността, често се случваха странни неща, — но единствените важни съобщения получаваше от вкъщи, а Стивън трябваше да се е върнал от училище преди няколко часа.

Кабината в бирарията не работеше, а батерията не беше в състояние да усили сигнала достатъчно, за да говори от масата, така че се извини на !Ксабу и излезе на улицата да потърси обществена кабина, примигвайки срещу светлината на късния следобед. Районът не беше от добрите, парчета пластмасови отпадъци се въргаляха като есенни листа, празни бутилки и ампули в изхвърлени хартиени торби задръстваха канала. Трябваше да мине покрай четири дълги блока, преди да открие кабина — изподраскана с графити, но здрава.

Беше странно, че толкова близо до добре поддържаните площи около политехниката съществуваше друг, затворен в себе си свят, в който всичко сякаш се превръщаше в прах, боклуци и люспи изсъхнала боя. Дори малката полянка около обществената кабина представляваше кръпка изпечена земя, покрита с изгоряла кафява трева.

Намести няколко пъти жака на комуникатора в панела, докато се получи задоволителна връзка. Кабината беше само звукова и тя чу сигнала на домашния си телефон десетина пъти, преди някой да отговори.

— Какво искаш? — изфъфли баща й.

— Татко? Комуникаторът ми даде сигнал за съобщение. Стивън да ме е търсил?

— Онова момче? Не, момиченце, аз те търся. Търся те да ти кажа, че повече няма да търпя глупости. Един мъж има право на малко почивка. Брат ти и приятелите му обръщат всичко наопаки и вдигат ужасен шум. Казвам му да изчисти кухнята, а той ми отвръща, че не е негова работа.

— Не е негова работа. Казах му, че ако изчисти стаята си…

— Затваряй си устата, момиче. Мислите си, че можете да се държите с баща си, все едно че е никой. Аз пък изритвам онзи келеш завинаги и ако не се прибереш да изчистиш тази къща, изритвам и тебе.

— Какво? Как така го изритваш?

В гласа на Дългия Джоузеф прозвуча лукава нотка на задоволство.

— Добре. Изритвам мършавия му задник от къщата си. Щом той и приятелите му ще ми се правят на лекета и ще вдигат шум, да върви да живее при тях. Заслужавам малко спокойствие.

— Ти… ти…! — Рени едва преглътна. Когато баща й изпаднеше в такова настроение, просто умираше да вдига скандали; повален, но самовлюбен, той би упорствал дни наред, ако му се противопоставеше. — Не е справедливо. Стивън има право да има приятели.

— Ако не ти харесва, и ти можеш да си вървиш.

Рени прекъсна връзката и дълго се вглежда в линията кадмиевожълта боя, плисната върху фасадата на кабината, в мистериозния надпис от графити, който не можеше да разчете. Очите й се напълниха със сълзи. Имаше моменти, когато разбираше изблиците на насилие, които караха момчетата в мрежата да се разкъсват на парчета с въображаеми оръжия. Понякога разбираше дори онези, които използваха истински оръжия.

Когато дръпна жака, той заседна. Погледна скъсания кабел, изруга и го хвърли на земята — заприлича на тъничка вкочанена змия.

— Той е само на единайсет! Не можеш да го изхвърлиш само защото е вдигал шум! По закон има право да живее тук!

— О, смяташ да ме плашиш със закона, така ли? Долната риза на Дългия Джоузеф беше оцветена под мишниците. Ноктите на краката му бяха жълти и твърде дълги. В този момент Рени го мразеше.

— Не можеш да направиш това!

— И ти си върви. Хайде — нямам нужда от момиче с голяма уста в къщата си. Казах на майка ти, преди да умре: това момиче много се изхвърля. Хвърчи в облаците.

Рени пристъпи към него иззад масата. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне.

— Хайде, изхвърли ме, дърт глупак! Да видим кой ще ти чисти, кой ще ти готви? Да не мислиш, че ще ти стигнат правителствените чекове, ако не си нося заплатата вкъщи?

Джоузеф Сулавейо размаха възмутен дългите си ръце.

— Да ми говориш такива глупости. Кой те пръкна на този свят? Кой те издържаше в онова африканерско училище, за да изучиш компютърните си идиотщини?

— Сама се издържах в онова училище. Обикновеното главоболие се превърна в шипове ледена болка. — Работех в онази кафетерия и чистех след другите студенти цели четири години. Сега имам добра работа, но се връщам вкъщи и чистя след теб.

Грабна една мръсна чаша — остатъците от мляко от предната вечер бяха засъхнали по нея — и я вдигна, за да я разбие в пода, да я пръсне на хиляди остри парченца, които вече пронизваха главата й. След миг я остави обратно на масата и се извърна, като дишаше тежко.

— Къде е той?

— Къде е кой?

— По дяволите, знаеш кой! Къде отиде Стивън?