Градът на златната сянка

Рени беше професионалист от толкова време, че едва ли нещо можеше да я учуди. Като малкия си брат и тя беше открила мрежата почти по същото време, когато откри реалния свят, и опозна и двата много преди пубертета. Стивън все още се интересуваше от мрежата заради самата мрежа, но Рени отдавна беше престанала да се удивлява. Дори не обичаше да пазарува и когато беше възможно, просто повтаряше поръчките по съществуващата сметка.

Обаче !Ксабу беше дете в тези виртуални селения — и все пак дете мъж, напомни си тя, с изтънчена и зряла чувствителност — колкото и примитивен да изглеждаше произходът му от гледна точка на нейните градски предразсъдъци — така че беше едновременно и забавно, и малко страшничко да го придружава в това негово първо пътуване. Дори повече от страшничко: погледната през неговите очи, алеята „Ламбда“ изглеждаше толкова огромна и толкова шумна, толкова вулгарна…

!Ксабу спря пред един магазин и направи жест, за да види цялата реклама. Рени не прояви интерес. Въпреки че симът му беше застанал неподвижно пред святкащата фасада, тя знаеше, че в момента той е свидетел на семейна мелодрама, в която свадлив, но великодушен баща постепенно се запознава с предимствата от покупката на уредба за домашно забавление „Критапонг“ с многочислени възможности за достъп. Наблюдаваше как малкият сим на бушмена разговаря и реагира на невидими присъствия и отново изпита известна отговорност. След няколко минути !Ксабу отново се отръска като мокро куче и се дръпна встрани.

— Разбра ли, стиснатото, но добродушно татенце, грешката? — попита го тя.

— Какви бяха тези хора?

— Не са хора. В мрежата реалните хора се наричат граждани. Тези бяха кукли — конструкти, които приличат на хора. Измислени неща — също като магазините и самата алея.

— Нереални? Но те разговаряха с мен — отговаряха на въпросите ми.

— Малко по-скъпа форма на реклама. А и не са чак толкова умни, колкото се представят. Върни се и попитай мамчето за въстанието в Совето или за втората нгосанска администрация. Безконечно ще ти повтаря каква наслада е ретиналният дисплей.

!Ксабу се замисли.

— Значи те са… като призраци… Неща без души.

Рени кимна с глава.

— Без души, именно. Нов мрежата „призрак“ означава нещо друго. Някой ден ще ти разкажа.

Продължиха по улицата с темпото на пешеходци — удобна скорост за разглеждане.

— По какво се различават гражданите и куклите? — попита !Ксабу.

— Невинаги е възможно да ги различиш. Ако те интересува, питаш. По закон всички сме длъжни да отговорим — както и конструктите. И сме длъжни да кажем истината, макар да съм сигурна, че законът доста често се нарушава.

— Намирам тази мисъл… за обезпокоителна.

— С времето се свиква. Е, ако ще се преструваме, че пазаруваме, давай да влизаме освен, ако нещо в рекламата не те е подразнило.

— Не. Беше интересно. Мисля, че татенцето трябва да се упражнява повече. Видът му е нездрав.

Докато влизаха в магазина, Рени се засмя. !Ксабу се опули.

— Но гледано отвън, пространството е съвсем малко! Пак ли някаква зрителна измама?

— Трябва да запомниш, че нищо тук не е реално в обичайния смисъл. Фасадното пространство в алеята е скъпо, така че външните обеми обикновено са малки, но самата търговска площ не е зад тях, както на един реален пазар. Току-що просто се придвижихме в друг участък на информационната мрежа, което може да се намира непосредствено до портиерната на политехниката или да е детска приключенска игра, или банковите документи на някоя застрахователна компания.

Огледаха просторния и луксозен на вид магазин. Свиреше тиха музика, но Рени бързо я изключи — някои подсъзнателни внушения бяха станали твърде изтънчени и тя не искаше да открие, когато излезе от мрежата, че си е купила някоя скъпа дрънкулка. Стените и подът на симулирания магазин бяха покрити с изработени с вкус абстрактни скулптури: самите произведения бяха подредени върху ниски колони и сякаш излъчваха своя вътрешна мека светлина като свещени реликви.

— Забелязваш ли, че няма прозорци?

Ксабу погледна зад себе си.

— Имаше няколко от двете страни на вратата, през която влязохме.

— Само отвън. Като страница в печатен каталог — нищо трудно. Много по-трудно и скъпо, да не говорим за отвличането на вниманието на потенциалните клиенти, би било да се покаже отвътре какво става по алеята „Ламбда“ пред фасадата. Затова вътре няма прозорци.

— Както и хора. Този магазин да не би да не е известен?

— Въпрос на избор. Не промених дефолтовата настройка, когато влязох. Ако си спомняш компютърната терминология от миналата седмица… „дефолт“…

— …е настройката, която използваш, ако не програмираш нещо друго.

— Точно така. А дефолтът в този тип магазини обикновено е „насаме със стоката“. Ако искаме, можем да видим всички клиенти, които също предпочитат да бъдат видени. — Тя направи жест и само след миг се появиха пет — шест симове, привели гръб над различни колони. А ако искаме, при нас веднага може да дойде продавач. А ако се помотаем наоколо достатъчно дълго, такъв непременно ще се появи — просто за да ни помогне да направим избора си.