Градът на златната сянка

— Но защо се нарича кафене? Защо не е място за почивка или нещо подобно?

Рени се обърна към !Ксабу. Отпуснатите му рамене говореха за умора. Скоро трябваше да го изключи. Явно беше забравила колко разтърсващо за сетивата е първото посещение в мрежата.

— Защото „кафене“ звучи по-добре. Не, шегувам се. Но ако имахме подходящо оборудване, наистина бихме могли да ядем и да пием тук — или поне да имаме усещането, че го правим. Ако имахме присадките, които имат някои богаташи, бихме могли да вкусим неща, каквито никога не сме опитвали в реалния свят. Но дори в едно реално кафене не можеш да получиш и други неща освен ядене и пиене. — Тя направи жест и около тях се разнесоха нежните звуци на струнен квартет от Пуленк; шумът от улицата заглъхна до шепот. — Всъщност наемаме място, където можем да бъдем — където можем да спрем, да помислим, да побъбрим и да се полюбуваме на парада, без да се блъскаме по улицата. А и за разлика от реалния ресторант тук, щом веднъж си платил за масата, сервитьорът ти е винаги подръка, но само когато ти потрябва.

!Ксабу се отпусна назад.

— Щеше да бъде хубаво да пийнем по бира.

— Щом се изключим, обещавам. За да отпразнуваме първия ти ден в мрежата.

Спътникът й погледа известно време към улицата, след което се обърна, за да огледа кафенето. Раираните тенти плющяха, въпреки че нямаше вятър. Сервитьорки сервитьорки в чисти бели униформи обикаляха между масите, балансирайки с табли, отрупани с невероятно много чаши, макар много малко от клиентите да имаха чаши пред себе си.

— Приятно място, госпожо Сулавейо.

— Рени, моля те!

— Чудесно. Приятно място, Рени. Но защо толкова много маси са празни? Ако не е прекалено скъпо, както казахте…

— Не всеки тук иска да го виждат, макар да е наложително да оставиш някакъв знак. — Тя посочи към една великолепна симулация на черна чугунена маса с ваза прелестни маргаритки в центъра на бялата покривка. — Виждаш ли цветята? Върху колко още празни маси ги има?

— Повечето.

— Това означава, че там седи някой — или по-точно, заема виртуалното пространство. Просто предпочитат да не ги виждат. Може би са тайни любовници или пък симовете им са известни и лесно разпознаваеми. Или просто са забравили да сменят дефолтовата настройка на хората, които са седели на масата преди тях.

!Ксабу дълго гледа празната маса.

— Нас виждат ли ни? — попита накрая той.

— О, да. Нямам какво да крия. Все пак заглуших нашия разговор. Иначе, щом тръгнем, ще ни нападнат амбулантни търговци, които предлагат всевъзможни карти, наръчници и „омайни билета“. Много си падат по новобранци.

— И това ли правят повечето хора тук? Просто седят?

— Има най-различни виртуални представления за онези, които нямат желание да наблюдават тълпата. Танци, извайване на обекти, комедии — просто не съм поискала достъп. Искаш ли да видиш някое?

— Не, Рени, благодаря. Тишината е много приятна.

Тишината продължи само няколко секунди. Силен взрив накара Рени да извика от изненада. Тълпата на улицата пред кафенето се завъртя и се пръсна като стадо антилопи, подгонени от внезапно изскочил лъв.

Шест симове — всичките мускулести мъжаги в бойно облекло от кожа и стомана — стояха пред освободеното пространство, крещяха един срещу друг и размахваха оръжия. Рени усили звука, за да могат с !Ксабу да чуват.

— Казахме ти да не стъпваш на улица „Енджълбърт“! — изрева с дрезгав глас един от тях на типичен американски и наведе автомата си така, че да щръкне от кръста му като черен метален фалос.

— Ще се подчиним на Баркис, когато поникнат крилца на прасетата! — изкрещя в отговор друг. — Връщай се във вертепа си, хлапак!

От дулото на първия изригна огнена звезда. Гърмежът беше силен дори през заглушителите на Рени. Онзи, на когото бяха казали да не стъпва на „Енджълбърт“, мигновено се размаза върху въпросната улица, а от тялото му се разлетяха яркочервени карантии и парчетии плът. Тълпата нададе ужасен вик и отстъпи още по-назад. Изтрещяха изстрели и още двама от мускулестите мъжаги бяха размазани върху улицата, а от опърлените черни дупки бликна червено. Оцелелите вдигнаха оръжията си, спогледаха се и изчезнаха.

— Идиоти — обърна се Рени към !Ксабу, но той също беше изчезнал. За момент се притесни, но веднага видя крайчето на сивия му сим да се подава иззад стола. — Ела тук, !Ксабу. Банда млади глупаци се забавляват.

— Той го застреля! — допълзя обратно на мястото си !Ксабу, вторачен в тълпата, която заизпълва опразненото пространство като прииждащ прилив.

— Симулация, не помниш ли? Никой никого не е застрелял — все пак не е позволено да го правят на обществени места. Училищна тайфа, по всяка вероятност.

За миг се разтревожи за Стивън, но такива номера не бяха в стила му. Пък и се съмняваше, че той и приятелите му биха могли да се доберат до такива висококачествени симове. Богати пънкари — тези сигурно бяха такива. Ако ги хванат, могат и да загубят привилегиите си за достъп.

— Значи всичко беше фалшиво?

— Всичко. Просто лудория на група хлапета в мрежата.

— Това наистина е странен свят, Рени. Мисля, че вече мога да се върна.