Градът на златната сянка

— Откъде да знам! — Дългия Джоузеф ровеше из бюфета за бутилката евтино вино, която беше изпил преди две нощи. — Излезе с проклетия си приятел. Онзи Еди. Какво правиш с виното ми, момиче?

Рени се завъртя, отиде в стаята си и тръшна вратата зад себе си. Беше невъзможно да се говори с него. Защо се опитваше изобщо?

На снимката на бюрото й той беше с двайсетина години по-млад — висок, тъмен и красив. Майка й стоеше до него в рокля без презрамки и прикриваше очи от лятното слънце на Маргейт. А самата Рени — три- или четиригодишна — се беше настанила в сгъвката на ръката му с някаква смешна шапка, от която главата й изглеждаше голяма колкото цялото й тяло. Малката й ръчичка беше сграбчила тропическата риза на баща й, сякаш търсеше закрила от могъщите течения на живота.

Рени се намръщи и преглътна сълзите си. Излишно беше да гледа тази снимка. Двама от тези хора бяха мъртви — или почти мъртви. Беше ужасна мисъл, но това не я правеше по-малко вярна.

Намери последната неизползвана батерия в дъното на чекмеджето си, пъхна я в комуникатора и се обади в дома на Еди.

Отговори той. Рени не се изненада — майката на Еди, Муци, прекарваше повече време да пие с приятелите си навън, отколкото вкъщи с децата си. Това беше една от причините Еди да се забърква в неприятности и въпреки че беше приятно момче, това беше и една от причините на Рени да не й харесва Стивън да ходи там.

„За Бога, момиче, опомни се — помисли си тя, докато чакаше Еди да я свърже с брат й. — Почваш да одъртяваш и да намираш кусури на всеки.“

— Рени?

— Да, Стивън, аз съм. Добре ли си? Той не те удари или нещо друго, нали?

— Не. Дъртият пияница не можа да ме хване.

Въпреки гнева си, тя се ужаси, като го чу да говори така за баща им.

— Слушай, можеш ли да останеш там тази нощ, само докато татко се успокои? Дай да говоря с майката на Еди.

— Не е тук, но каза, че няма проблеми.

Рени се намръщи.

— Помоли я все пак да ми се обади. Искам да поговоря за нещо с нея. Стивън, не прекъсвай!

— Тук съм — отвърна намусено той.

— Какво става със Соки? Изобщо не си ми споменал дали тръгна на училище след… след онази ваша неприятност.

Стивън забави отговора.

— Беше болен.

— Знам. Но тръгна ли на училище?

— Майка му и баща му се преместиха в Дърбан. Мисля, че живеят при лелята на Соки или нещо подобно.

Почука с пръсти по комуникатора, но се усети, че едва не прекъсна връзката.

— Стивън, моля те, включи картината.

— Счупен е. Малката сестра на Еди събори апарата.

Усъмни се дали наистина е така или двамата се занимаваха с нещо, което не искаха тя да види. Въздъхна. До блока на Еди имаше четирийсет минути с автобус, а тя беше направо изтощена. Нищо не можеше да направи.

— Звънни ми утре в работата, като се прибереш от училище. Кога се връща майката на Еди?

— Скоро.

— А вие двамата какво смятате да правите, докато тя се прибере?

— Нищо — в гласа му определено усети отбранителна нотка. — Може да влезем за малко в мрежата. Да поиграем футбол.

— Стивън… — започна тя, но спря.

Не харесваше следователския си тон. Как щеше да се научи да стои на собствените си крака, ако се отнасяше с него като с бебе? Само преди броени часове собственият му баща го бе обвинил несправедливо и го беше изхвърлил от дома му.

— Стивън, вярвам ти. Обади ми се утре, чу ли?

— Добре — телефонът изщрака и той изчезна.

Рени изправи възглавницата си и се облегна в леглото, като се опитваше да намери удобно положение за главата и врата си, които я цепеха от болка. Беше планирала тази вечер да прочете някаква статия в едно специализирано списание — щеше да й е необходима във връзка с предстоящата оценка на професионалното й развитие, — но беше твърде изтощена за каквото и да било. Да притопли някаква замразена храна и да погледа новините. Да се опита да не лежи будна от притеснения часове наред.

Поредната отишла по дяволите вечер.

— Изглеждате разстроена, госпожо Сулавейо. Мога ли да помогна с нещо?

Тя ядосано си пое дъх.

— Името ми е Рени. Бих искала да ме наричаш така, !Ксабу — караш ме да се чувствам като твоя баба.

— Съжалявам. Не исках да ви обидя. — Слабото му лице беше необичайно тържествено. Повдигна вратовръзката си и съсредоточено заразглежда шарките.

Рени изчисти екрана, като изтри схемата, над която се беше блъскала през последния половин час. Извади цигара и дръпна самозапалването.

— Не, аз съжалявам. Нямам право да те занимавам с моите… Извинявай. — Наведе се напред, вторачена в лазурния фон на празния екран, докато димът се извиваше пред него. — Никога не си ми споменавал за семейството си. Е, поне не много.

Усети, че той я гледа. Проницателният му поглед й подсказа, че във въпроса й за семейството му беше усетил намек за собствените й неприятности. !Ксабу не биваше да бъде подценяван. Вече беше успял да се справи с основите на компютърната наука и навлизаше в области, които ужасяваха другите й студенти. Скоро щеше да конструира система на програмно равнище. И всичко това — за няколко месеца. Ако учеше и през нощта, за да постигне такъв напредък, значи почти не му оставаше време за сън.