Грей

Минаха цели пет часа, а възхитителната госпожица Стийл все още не се е обадила. Къде, по дяволите, ми беше акълът? Наблюдавам улицата от апартамента си в „Хийтман“. Мразя да чакам. Открай време е така. Времето, сега вече облачно, се задържа хубаво и ми позволи да се разходя из Форест Парк, но разходката така и не уталожи безпокойството ми. Ядосан съм, че не ми се обажда, но най-вече съм ядосан на себе си. Какъв глупак съм, че останах. Каква загуба на време да преследвам тази жена. Случвало ли се е някога да преследвам жена?

„Стегни се, Грей“.

Въздишам и проверявам отново телефона си с надеждата да съм пропуснал обаждането ѝ, но на екрана няма нищо. Тейлър пристигна и най-сетне нещата ми са при мен. Тук е докладът на Барни за графемните тестове на отдела му, тъкмо ще го прочета и ще поработя на спокойствие.

Спокойствие ли? Забравил съм какво е това спокойствие, откакто госпожица Стийл падна в офиса ми.

Когато вдигам поглед, сумракът е обгърнал апартамента, настанили са се сиви сенки. Мисълта, че трябва да прекарам нощта сам, ме потиска. Докато се чудя какво да правя, телефонът ми започва да вибрира върху лъскавото дърво на бюрото и на екрана се изписва непознат, същевременно смътно познат номер с код от района на Вашингтон. Неочаквано сърцето ми започва да блъска, сякаш съм тичал петнайсет километра.

Тя ли е?

Отговарям.

— Ъ-ъ-ъ… господин Грей? Аз съм Анастейжа Стийл.

По лицето ми се разлива блажена усмивка. Виж ти, виж ти! Задъхана, нервна, кротнала госпожица Стийл. Вечерта ми се озарява.

— Госпожице Стийл! Толкова е приятно да ви чуя. — Чувам я как си поема рязко дъх и звукът отеква право в слабините ми.

Браво, имам ефект върху нея. Също както тя върху мен.

— Решихме да направим снимката за статията. Утре, ако е възможно. Къде ще ви е удобно да се видим?

„В моята стая. Само ние двамата и кабелните връзки“.

— Отседнал съм в „Хийтман“ в Портланд. Да кажем девет и трийсет утре сутринта?

— Добре, ще се видим направо там — заявява задъхано тя, неспособна да скрие облекчението и удоволствието си.

— Ще ви очаквам с нетърпение, госпожице Стийл.

Затварям преди тя да е усетила въодушевлението и радостта ми. Отпускам се назад на стола и поглеждам към притъмнелия хоризонт, след това прокарвам ръце през косата си.

Как, за бога, ще успея да сключа тази сделка?

Неделя, 15 май 2011

Моби дъни в ушите ми. Тичам по Саутуест Салмън Стрийт към река Уиламет. Шест и половина сутринта е и се опитвам да си проясня мислите. Снощи я сънувах. Сини очи, задъхан глас… завършва изреченията с „господине“, докато е коленичила пред мен. Откакто се запознах с нея, сънищата ми претърпяха великолепна промяна след кошмарите, които ме спохождаха. Питам се какво ли ще каже Флин по този въпрос. Мисълта ме обърква, затова я отблъсквам и се съсредоточавам да напрегна тялото си до крайност по брега на Уиламет. Докато стъпалата ми отмерват крачките по тротоара, слънцето наднича иззад облаците и ми дава надежда.

След два часа, докато тичам обратно към хотела, минавам покрай кафене. Дали да не я заведа да пием кафе?

Като на среща ли?

А, не. Никакви срещи. Прихвам при тази нелепа мисъл. Само ще си поговорим — нещо като интервю. Така ще успея да открия още малко за тази тайнствена жена и дали тя се интересува — за да не се окаже, че гоня вятъра. Сам съм в асансьора и се разтягам. Приключвам с упражненията за разтягане в апартамента на хотела и вече съм съсредоточен и спокоен за пръв път след пристигането си в Портланд. Донесли са ми закуската, а аз съм гладен като вълк. Не търпя подобно чувство, абсолютно никога. Сядам да закусвам по анцуг. Решавам да закуся преди да се изкъпя.

Някой чука на вратата. Отварям и Тейлър застава на прага.

— Добро утро, господин Грей.

— Добро утро. Готови ли са?

— Да, господине. Чакат ви в апартамент 601.

— Идвам веднага. — Затварям вратата и натъпквам ризата в сивите панталони. Косата ми е мокра след душа, но аз не давам пет пари. Поглеждам известния гадняр в огледалото и тръгвам след Тейлър към асансьора.

Апартамент 601 е пълен с хора, светлини и кутии за камери. Въпреки това я забелязвам на мига. Застанала е отстрани. Косата ѝ е пусната: гъста лъскава грива, която покрива гърдите. Облечена е в тесни дънки, кецове, къс тъмносив жакет и бяла тениска отдолу. Да не би дънки и кецове да са запазената ѝ марка? Макар да не са кой знае колко удобни, добре подчертават изваяните ѝ крака. Очите ѝ, обезоръжаващи както винаги, се ококорват, когато приближавам.

— Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново. — Тя поема протегнатата ми ръка и за момент ми се приисква да стисна нейната и да я поднеса към устните си.

„Стига глупости, Грей“.

Тя се изчервява по познатия ми очарователен начин и махва с ръка към приятелката си, застанала наблизо в очакване да насоча вниманието си към нея.

— Господин Грей, това е Катрин Кавана.