Грей

— Елате с мен — подканва ме тя. — Лентите са при декоративните материали.

„Хайде, Грей. Не разполагаш с безкрайно много време. Поведи някакъв разговор“.

— Отдавна ли работите тук? — Разбира се, знам отговора. За разлика от някои хора, аз си подготвям домашното. Кой знае защо, тя се чувства неловко. Господи, колко срамежливо е това момиче. Нямам никаква надежда. Тя се обръща бързо и тръгва по пътеката към отдела с надпис „Украса“. Следвам я нетърпеливо, като кутре.

— Четири години — измънква тя, когато стигаме до залепващата лента. Тя се навежда и грабва две ролки, всяка с различна широчина.

— Ще взема тази. — Широката е много по-ефективна, когато искаш да запушиш устата на някого. Когато ми я подава, върховете на пръстите ни за миг се докосват. Тръпката се стрелва до слабините ми. По дяволите!

Тя пребледнява.

— Ще има ли друго? — Гласът ѝ звучи тихо, дрезгаво.

Господи, имам върху нея същия ефект, който и тя върху мен. Може би…

— Въже.

— Насам. — Тя забързва по пътеката и ми дава нова възможност да оценя готиното ѝ дупе.

— Какъв вид въже търсите? Имаме синтетично и от естествени влакна… усукано… обикновено…

„Мама му стара — престани!“ Пъшкам вътрешно и се опитвам да пропъдя образа, в който тя виси от тавана на стаята с играчки.

— Пет метра от естественото, ако обичате. — То е по-грубо и прежулва повече, ако се съпротивляваш… предпочитам го.

Пръстите ѝ потръпват, но тя премерва пет метра като професионалистка. Вади сгъваем нож от десния си джоб и с едно чевръсто движение реже въжето, навива го стегнато, а после го връзва на хлабав възел. Много впечатляващо.

— Да не сте била скаут?

— Организираните групови мероприятия не са точно моята голяма страст, господин Грей.

— А каква е вашата страст, Анастейжа? — Зениците ѝ се разширяват, докато я наблюдавам.

Точно така!

— Книгите — отвръща тя.

— Какви книги?

— О, нищо особено. Класическа литература. Предимно английска.

Английска литература ли? Обзалагам се, че говори за сестрите Бронте и за Остин. Романтични писания за цветя и рози.

Това не вещае нищо добро.

— Имате ли нужда от нещо друго?

— Знам ли? Ще ми препоръчате ли нещо? — Искам да видя реакцията ѝ.

— Нещо „направи си сам“ ли?

Имам желание да прихна. О, миличка, „направи си сам“ изобщо не ми е по вкуса. Кимам, за да прикрия смеха. Очите ѝ пробягват по тялото ми и аз се напрягам. Тя ме оглежда!

— Работен комбинезон? — изтърсва тя.

Това са най-неочакваните думи, които чувам след въпроса „Гей ли сте?“.

— Не искате да си развалите дрехите, нали? — Тя посочва дънките ми.

Не мога да се сдържа.

— Винаги мога да ги сваля.

— Ъ-ъ-ъ. — Тя става червена като цвекло и свежда поглед.

Решавам да я спася.

— Ще взема и работно облекло. Не дай си боже да разваля някоя дреха.

Без да каже и дума, тя се обръща и тръгва с бърза крачка по пътеката, а аз следвам примамливото ѝ дупе.

— Имате ли нужда от нещо друго? — пита задъхано, когато ми подава син гащеризон. Засрамена е, продължава да стои навела очи. Господи, как само ми действа!

— Как върви статията? — питам с надеждата тя да се поотпусне малко.

Тя вдига поглед и ми се усмихва с известно облекчение.

Най-сетне!

— Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, съквартирантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това е най-дългото, което е изрекла от първата ни среща насам, а говори за друг човек, не за себе си. Интересно.

Преди да успея да продължа, тя добавя:

— Само дето ѝ се искаше да има снимки от интервюто.

Упоритата госпожица Кавана иска снимки. По-голям отзвук, така ли? Може. Ще си позволя да прекарам известно време с прелестната госпожица Стийл.

— Какви снимки ѝ трябват?

Тя ме поглежда за момент, след това клати глава озадачена, не знае какво да каже.

— Ще съм тук и утре може би… — Мога да остана в Портланд. Ще работя от някой хотел. Може да си взема стая в „Хийтман“. Тейлър ще трябва да дойде да ми донесе лаптопа и дрехи. Или пък Елиът — освен ако не чука като луд, което е обичайното му занимание през уикенда.

— И ще се съгласите да ви направим снимки? — Тя не може да сдържи изненадата си.

Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…

Спокойно, Грей“.

— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето ѝ грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.

— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.

Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.

Мисълта ме потиска.

— Добре. — Тя продължава да се усмихва.

— Ана!

И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?