Грей

Отварям очи и сънят избледнява на светлината на ранното утро. Това пък какво беше? Опитвам се да задържа подробностите, докато се стопяват, но не успявам да опазя нищичко.

Отказвам се, както повечето сутрини, ставам от леглото и намирам в дрешника изпран анцуг. Натежалото оловносиво небе навън вещае дъжд, а днес не съм в настроение да ме вали, докато тичам. Качвам се на горния етаж, в спортния салон, пускам телевизора, за да чуя сутрешните бизнесновини, и се качвам на бягащата пътека.

Мислите ми препускат към предстоящия ден. Очакват ме единствено срещи. Чак по-късно трябва да се видя с личния си треньор, за да се пораздвижа в офиса — винаги очаквам с нетърпение предизвикателството, наречено Бастил.

„Дали пък да не позвъня на Елена?“

Да. Може. Някой ден през седмицата може да отидем на вечеря.

Спирам пътеката — останал съм без дъх — и тръгвам към душа и началото на поредния монотонен ден.

— Утре — мърморя и отпращам Клод Бастил, когато той застава на прага на офиса ми.

— Голф този уикенд, Грей? — хили се Бастил с небрежна арогантност, убеден, че победата му на голф игрището е в кърпа вързана.

Мръщя се и той се врътва и излиза. Прощалните му думи натриват сол в раните ми, защото колкото и да се старах по време на тренировката днес, личният ми треньор успя да ме срита отзад. Бастил е единственият, който успява да ме смачка, а сега иска още на голф игрището. Ненавиждам голфа, но на игрището се върти толкова много бизнес, че се налага да търпя уроците му и там… и макар да ми е безкрайно неприятно да призная, когато Бастил ми е противник, играя по-добре.

Докато се вглеждам през прозореца към небето над Сиатъл, познатата досада се промъква неканена в съзнанието ми. Настроението ми е унило и сиво също като времето. Дните ми се сливат, не се различават по нищо един от друг, а имам нужда от някакво разнообразие. Работил съм през целия уикенд и сега, затворен отново в офиса, ставам неспокоен. Не би трябвало да се чувствам по този начин, не и след тренировка с Бастил. Само че ми е криво.

Мръщя се. Тъжната истината е, че единственото, което привлече интереса ми напоследък, бе решението ми да изпратя два товара до Судан. Това ми напомня — Рос би трябвало да дойде с цифрите и логистиката. „Защо, по дяволите, се бави?“ Проверявам графика си и посягам към телефона.

По дяволите! Трябва да изтърпя интервюто с настоятелната госпожица Кавана за студентския вестник на университета във Ванкувър. Защо, мама му стара, се съгласих? Ненавиждам интервютата — глупави въпроси от зле подготвени злобни хорица, които умират да си врат носа в личния ми живот. А пък тази е и студентка. Телефонът звънва.

— Да — сопвам се на Андреа, сякаш тя е виновна. Мога поне да направя интервюто бързо.

— Госпожица Анастейжа Стийл е тук за срещата, господин Грей.

— Стийл ли? Очаквах Катрин Кавана.

— Тук е госпожица Анастейжа Стийл, господине.

Мразя неочаквани неща.

— Покани я.

Виж ти, виж ти… госпожица Кавана не е могла да дойде. Познавам баща ѝ, Еймън, собственик на „Кавана Мидиа“. Правили сме бизнес заедно, той ми направи впечатление на интелигентен ръководител и рационален човек. Бях се съгласил на това интервю, за да му направя услуга, от която да се възползвам на по-късен етап, когато ми е удобно. Признавам, че бях малко любопитен какво представлява дъщерята, интересно ми беше дали крушата е паднала далече от дървото.

Някаква суматоха пред вратата ме кара да стана и виждам плиснал водопад от кестенява коса, бели ръце и кафяви ботуши, които влитат в офиса ми. Потискам обичайното си раздразнение при тази проява на непохватност и забързвам към момичето, което е на четири крака на пода. Хващам я за раменете и ѝ помагам да се изправи.

Ясни смутени очи срещат моите и ме карат да се закова на място. С необикновен цвят са, бебешко сини, невинни — и в един ужасен миг ми се струва, че може да види вътре в мен и че съм… оголен. Тази мисъл ме стряска, затова я отхвърлям незабавно.

Тя има малко сладко личице, по което плъзва руменина — невинно и бледорозово. Питам се дали кожата ѝ навсякъде е такава — безупречна — и как би изглеждала порозовяла и топла след пляскане с бастун.

По дяволите!

Спирам разпътните си мисли, стреснат от посоката, в която са поели. „Какви мисли ти минават през ума, Грей, дяволите да те вземат?“ Това момиче е прекалено младо. Зяпнала ме е и аз едва се сдържам да не извъртя очи. „Да, да, сладурче, това е просто лице и нищо повече“. Трябва да прогоня от тези очи пълния с възхищение поглед, но нека междувременно да се позабавляваме!

— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Тя отново се изчервява. Вече овладял се, я оглеждам внимателно. Доста привлекателна е — дребничка, с бяла кожа и грива от тъмна коса, която ластикът едва удържа.

Брюнетка.

Да, привлекателна е. Протягам ръка, докато тя се опитва със заекване да изрече някакво подобие на извинение и отпуска ръката си в моята. Кожата ѝ е хладна, мека; но умее да стиска изненадващо стегнато.