Грей

Сигурен съм, че може да се справи по-добре от това. Що за посредствен въпрос. Никаква оригиналност. Голямо разочарование. Започвам с обичайния си отговор, че разчитам на изключителния екип, който работи за мен, хора, на които имам пълно доверие, на които плащам добре и ала-бала и дрън-дрън… Само че, госпожице Стийл, неоспорим факт е, че съм великолепен в онова, което върша. За мен това е като да се отсече дърво. Купувам болни, зле управлявани фирми и ги оправям, някои задържам, ако са наникъде, вземам активите и ги продавам на онзи, който дава най-много. Съвсем просто е, трябва да знаеш разликата между двете, а накрая всичко опира до отговорните хора. За да успееш в бизнеса, ти трябват свестни хора, а аз умея да преценявам хората по-добре от останалите.

— Може би просто имате повечко късмет — прошепва тя.

Късмет ли? Обзема ме раздразнение. Късмет значи, а? Как смее тази? Изглежда непретенциозна и скромна, откъде се взе този въпрос! Никой досега не е споменавал, че може да е късмет. Упорит труд, подходящите хора, които да не изпускаш от поглед и да предвидиш как ще действат; да прецениш дали са в състояние да си изпълнят задачата и ако не — да ги разкараш. Това правя аз, при това го правя добре. Късметът няма нищо общо с тази работа! Майната му на всичко! За да се изперча с ерудицията си, цитирах Андрю Карнеги, любимия ми индустриалист. „Най-голямото предизвикателство за един ръководител е израстването и развитието на хората“.

— Говорите като човек, който е обсебен от мисълта да контролира всичко и всички — заявява тя съвсем сериозно.

Мама му стара! Може пък наистина да вижда вътре в мен.

„Контрол е второто ми аз, сладурано“

Поглеждам я с надеждата да я стресна.

— О, аз упражнявам контрол върху всяко нещо, с което се заема, госпожице Стийл. — „Включително и с теб, точно тук, в момента“.

Привлекателната руменина отново плъзва по лицето ѝ и тя прехапва устна. Продължавам да говоря, за да се разсея от устата ѝ.

— Освен това власт и сила се постигат, когато си убеден, че имаш дарба да контролираш нещата.

— Имате ли усещането, че притежавате изключителна власт? — пита тя с тих, успокояващ гласец, но извива елегантната си вежда с изражение, което разкрива неодобрението ѝ. Нарочно ли се опитва да ме предизвика? Заради въпросите, които задава, ли се дразня, заради отношението ѝ, или заради факта, че я намирам за привлекателна? Раздразнението ми расте.

— За мен работят над четирийсет хиляди души, госпожице Стийл. Това ми налага известна отговорност, или ако ви е по-удобно, може да го наречете власт. Например ако в един момент реша, че ми е писнало да се занимавам с бизнеса си, и взема, че го продам, най-малко двайсет хиляди души ще се чудят как да платят ипотеките си само след месец, и вероятно няма да успеят.

Ченето ѝ увисва. Така вече е по-добре. „Начуках ли ти го, малката?“ Сега вече нещата си дойдоха на мястото.

— Нямате ли борд на директорите, пред който да отговаряте?

— Аз съм собственик на тази компания. Не е нужно да отговарям пред никакъв борд. — Това би трябвало да ѝ е известно.

— Имате ли интереси извън работата си? — бърза да продължи тя, преценила много правилно реакцията ми. Знае, че съм се вкиснал, и поради някаква необяснима причина това ми доставя удоволствие.

— Имам много и разнообразни интереси, госпожице Стийл. Наистина разнообразни. — Представих си я в различни пози в стаята с играчките: прикована на кръста, разкрачена на леглото с балдахин, просната на пейката за бой с камшици. Я, ето я отново руменината. Та тя е нещо като защитен механизъм.

— Но след като работите толкова много, как разпускате?

— Как разпускам? — Тези думи от изваяната ѝ уста ми се струват странни, но забавни. А и откъде да намеря време, за да разпускам? Тя няма никаква представа какво правя. Поглежда ме отново с искрените си големи очи и с изненада откривам, че мисля над въпроса ѝ. Как разпускам, а? Плавам, летя, чукам се… пробвам докъде могат да стигнат привлекателни брюнетки като нея и ги принуждавам да се държат неприлично… Тази мисъл ме кара да се размърдам на стола, но ѝ отговарям спокойно, като пропускам някои от любимите си хобита.

— Инвестирате в производство. Защо?

— Обичам да градя. Обичам да съм наясно как стават нещата, какво предизвиква движението, как да надграждам и разграждам. И обичам кораби. Какво повече мога да кажа? — Те пренасят храна на разни места на планетата.

— Това прозвуча съвсем сърдечно, не беше гласът на логиката и фактите.

„Сърдечно ли? Аз? Нещо се обърка, малката“.

Сърцето ми беше стъпкано преди много време.

— Вероятно е така. Макар че много хора биха казали, че нямам сърце.

— Защо някой би казал такова нещо?

— Защото ме познават добре. — Отправям ѝ суха горчива усмивка. Всъщност никой не ме познава чак толкова добре, освен Елена. Интересно какво ли би казала за малката госпожица Стийл? Това момиче е изтъкано от противоречия: срамежливо, очевидно умно и адски възбуждащо.