Читаем Гробищен свят полностью

Пътят бе пуст — непрекъсната пустош без следа, че изобщо е била обитавана от хора, а тия места сигурно са били населени едно време. Изминавахме миля след миля по хребетите, понякога слизахме, за да прекосим някоя долинка, и отново изкатервахме цели вериги хълмове, за да тръгнем по други хребети. От хребетите виждахме огромни пространства от местността, но никъде не забелязахме участъци без дървета. Не срещнахме развалини, не видяхме порутени комини, не се натъкнахме на древни зидове. Долу в равнините горите бяха гъсти и стари; към върховете на хребетите дърветата малко оредяваха. Местността бе скалиста; навсякъде имаше пръснати огромни камъни, а по склоновете стърчаха грамадни сиви оголени скали. Имаше малко диви животни. Чуруликащи птици прехвръкваха по дърветата, а от време на време се появяваха дребни зверчета, които разпознавах като зайци и катерици, но те не се срещаха в изобилие.

Поспирахме да пием вода от плитки поточета, течащи из долините, които прекосявахме, но тези почивки бяха съвсем краткотрайни — колкото да легнем по корем и да пийнем няколко глътки, а през туй време преброителят (който изглежда нямаше нужда от вода) ни чакаше нетърпеливо и продължавахме забързани.

Сега за първи път, откакто бяхме тръгнали, спряхме. Хребетът, по който вървяхме, се издигаше високо и после леко се спускаше. Там, на височината, лежаха безредно разхвърляни скали с големината на хамбар, скупчени доста безразборно, сякаш някакъв древен великан си бе играл с тях — както момчетата играят с топчета, — но след като му бяха омръзнали, ги бе запокитил тук, където си бяха и останали. Между тях растяха уродливи иглолистни дървета, вкопчили се отчаяно в земята с жадните си изкривени корени.

Когато стигна до безредно разхвърляните скали, преброителят, който беше на няколко ярда пред нас, започна да се катери по някаква пътека и после изчезна сред скалите. Последвахме го натам, където бе изчезнал, и го намерихме свит в някаква падинка, образувана от масивните скали. Мястото бе защитено от студения вятър, но открито към посоката, откъдето идвахме, така че имахме възможност да наблюдаваме изминатия път.

Той ни направи знак да отидем при него.

— Ще починем малко — рече той. — Вероятно ще искате да похапнете. Но никакъв огън. Може да запалим огън през нощта. Ще видим.

Не ми се ядеше. Просто ми се искаше да седна и никога вече да не ставам.

— Може би трябва да продължим — каза Синтия. — Възможно е да са по следите ни.

Но видът й говореше, че не й се иска да продължава. Изглеждаше съвсем съсипана.

Превзетата устичка върху лицето на парцалената кукла каза:

— Те още не са се върнали в пещерата.

— Откъде знаете? — попитах аз.

— Сенките. Те щяха да ме осведомят. Но не са се обаждали.

— А може сенките да са избягали от нас.

Той поклати глава.

— Не биха направили това. Пък и къде ли биха избягали?

— Не зная — казах аз. За нищо на света не можех да си представя къде би избягал един призрак.

Синтия седна уморено и се облегна на масивния камък, който се извишаваше над нея.

— В такъв случай — рече тя — можем да си позволим да си починем.

Преди да седне, Синтия бе свалила раницата от раменете си. Сега я придърпа към себе си, разкопча я и започна да тършува из нея. Извади отвътре нещо и ми го подаде. Бяха три или четири ивици от нещо твърдо и чупливо, с червен цвят, който преливаше в черно.

— Какъв е този боклук? — попитах аз.

— Този боклук е сушено месо. Месо, консервирано чрез изсушаване. Отчупваш парче, слагаш го в устата си и дъвчеш. Много е хранително.

Тя предложи няколко парчета на преброителя, но той ги отблъсна.

— Поемам храна в много оскъдни количества — рече той.

Снех раницата си и седнах де Синтия. Отчупих парче пушено месо и го сложих в устата си. Приличаше на картон, само че картонът е по мек и сигурно по-вкусен.

Седях и дъвчех много предпазливо, втренчен назад по пътя, по който бяхме дошли, и си мислех колко далеч бе Земята от нашия кротък Олдънски свят. Не мисля, че в този момент изцяло съжалявах, че съм напуснал Олдън, но не бях далече от това.

Спомних си как четях за Земята и ето — озовах се тук. Признавах си, че не съм горски човек и че въпреки способността си да се възхищавам на горските красоти не по-зле от другите, не бях пригоден нито физически, нито душевно да приема примитивния свят, в който се бе превърнала Земята. Не това бях имал пред вид и то не ми харесваше, но при създалите се обстоятелства не можех да сторя кой знае какво, за да го променя.

Синтия също дъвчеше, но сега спря, за да зададе един въпрос.

— Към Охайо ли вървим?

— О, да, разбира се — рече преброителят. — Но все още се намираме на известно разстояние от реката.

— Ами безсмъртният отшелник?

— Не знам нищо за безсмъртния отшелник — рече преброителят. — Освен някои истории за него. А истории има много.

— Истории за чудовища ли? — попитах аз.

— Не ви разбирам.

— Нали казахте, че някога е имало чудовища и намекнахте, че вълците са били използувани срещу тях. Оттогава все се чудя.

— Било е много отдавна.

— Но някога ги е, имало.

— Да, някога.

— Генетични чудовища?

— Думата, която употребявате…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 12
Том 12

В двенадцатый том Сочинений И.В. Сталина входят произведения, написанные с апреля 1929 года по июнь 1930 года.В этот период большевистская партия развертывает общее наступление социализма по всему фронту, мобилизует рабочий класс и трудящиеся массы крестьянства на борьбу за реконструкцию всего народного хозяйства на базе социализма, на борьбу за выполнение плана первой пятилетки. Большевистская партия осуществляет один из решающих поворотов в политике — переход от политики ограничения эксплуататорских тенденций кулачества к политике ликвидации кулачества, как класса, на основе сплошной коллективизации. Партия решает труднейшую после завоевания власти историческую задачу пролетарской революции — перевод миллионов индивидуальных крестьянских хозяйств на путь колхозов, на путь социализма.http://polit-kniga.narod.ru

Джек Лондон , Иосиф Виссарионович Сталин , Карл Генрих Маркс , Карл Маркс , Фридрих Энгельс

История / Политика / Философия / Историческая проза / Классическая проза