Гробищен свят

— О, да, разбира се — каза преброителят, — макар че сега ги използуват доста рядко. Едно време за тях имаше много работа.

Бях озадачен.

— Каква работа? — попитах аз.

— С чудовищата — каза преброителят и аз видях, че не му се искаше да говори за това.

Сенките бяха прекратили своето непрестанно движение из въздуха и бяха започнали да се усмиряват, така че човек можеше да види или поне да прави предположения относно тяхната форма.

— Вие им харесвате — каза преброителят. — Знаят, че сте на тяхна страна.

— Ние не сме на ничия страна — възразих аз. — Просто бягаме като луди, за да не ни надупчат на решето. Още откакто пристигнахме, някой непрекъснато стреля наслука по нас.

Една от сенките бе клекнала до преброителя и беше загубила отчасти мъглявия си и неясен облик — не че се бе материализирала напълно, но поне бе станала малко по-материална. Човек все още имаше чувството, че може да гледа през тях, ала спираловидните линии се бяха успокоили и очертанията бяха станали по-ясни, затова клечащото създание напомняше донякъде на претенциозна рисунка с тебешир върху черна дъска.

— Ако нямате нищо против — рече тази претенциозна рисунка — ще ви се представя. В отдавна отминали времена името ми вдъхваше ужас на планетата Прерия — необикновено име за планета, но може лесно да се обясни с това, че тя е извънредно огромна планета, по-голяма от Земята, с континенти, чиято площ е значително по-голяма от площта на океаните, с равна повърхност без планини, а цялата й суша представлява прерия. Там няма зима, защото необузданите ветрове вилнеят на воля и топлината от слънцето на планетата се разпределя еднакво върху цялата й повърхност. Ние, жителите на Прерия, живеехме във вечно лято. Естествено, бяхме хора от планетата Земя. Нашите прадеди кацнали на Прерия по време на своето трето преселение из Галактиката, след като прескачали от планета на планета, опитвайки се да намерят по-добро място за живеене, което открили на Прерия — но не такова, каквото може би си мислите. Не сме строили огромни градове — поради причини, които мога да обясня не сега, а по-късно, защото това ще отнеме много време. Ние сме станали no-скоро скитници-номади, развъждащи стада от дребен и едър добитък — начин на живот, който може би е много по-задоволителен, отколкото този, който другите хора са успели да създадат. На тази планета живееше коренно население — това бяха страшно свирепи, слизести и подли дяволи, които отказаха да общуват с нас за каквото и да е и които се стараеха усърдно и по всевъзможни нечестиви начини да ни избият. Но аз, струва ми се, започнах с намерението да ви се представя, а след туй забравих да си кажа името. А то е едно превъзходно земно име, защото семейството ми и родът ми винаги са полагали големи грижи да спасят от забвение земните традиции и…

— Името му — рече преброителят, прекъсвайки го — е Ремзи О’Гиликъди, което наистина е добро земно име. Казвам ви го, защото остане ли на него, никога няма да се накани да ви го каже.

— А сега — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди, — тъй като ме представиха, ще ви разкажа историята на моя живот.

— Не, дума да не става — каза преброителят. — Нямаме време за това. Има много неща, които трябва да обсъдим.

— Е, тогава историята на моята смърт.

— Добре — рече преброителят, — ако я посъкратиш.

— Те ме заловиха — рече сянката на Ремзи О’Гиликъди — и ме взеха в плен — тези лигави, мазни туземци. Няма да описвам подробно положението, което ме доведе до тоя срам, защото това би наложило да се обяснят някои обстоятелства, а както загатна преброителят, не ще има време да ги разкажа. Във всеки случай, те ме пипнаха, след което преднамерено проведоха дълга дискусия в мое присъствие — която съвсем не ми достави удоволствие — за това кой е кай-добрият начин да ме унищожат. Нито една от предложените процедури, предназначени да доведат до моята кончина, не представляваше приятен обект за размишление от страна на бъдещата жертва. Нали разбирате — нямаше нищо простичко, като например удар по главата или прерязване на гърлото, а все едни такива дълга, провлечени и сложни операции. Най-сетне, след като часове наред обсъждаха и същевременно учтиво ме насърчаваха да проявявам личните си реакции към тоя или оня предложен план, те се спряха на идеята да ме одерат жив, като ми обясниха, че всъщност нямало да ме убият, ето защо не би трябвало да им имам зъб — успея ли да оживея без кожа, те с радост щели да ме пуснат да си вървя. След като одерели кожата ми, осведомиха ме те, възнамерявали да я ощавят и да направят тъпан, с който щели да думкат, за да известят на моя род и да му се надсмеят.

— Моите уважения — рекох аз, — но тъй като тук присъства дама.

Ала той не ми обърна внимание.