Гробищен свят

— Смятали са — рече Синтия, — че ако унищожат Мустанг, ще ни обезсърчат…

— Мисля, че сте права — казах аз. — Макар че не можем да бъдем напълно сигурни за бомбата.

— Можем да бъдем доста сигурни — рече Елмър.

— Едно нещо не ми харесва в цялата тая работа — казах аз. — Без изобщо да се стараем, успяхме да направим всички, които срещнахме, свои врагове. Най-напред Гробището, а сега тази банда от крадци на трупове; предполагам, че и хората в селището не са много благоразположени към нас. Заради нас загубиха няколко копи сено и един обор, а може би някои от тях са били ранени и…

— Сами си го докараха — рече Елмър.

— Но това няма да им попречи да обвиняват нас.

— Сигурно няма.

— Мисля, че трябва да се махаме оттук.

— Вие с мис Синтия се нуждаете от сън.

Погледнах през огъня към нея.

— Можем да бодърстваме още няколко часа — казах аз.

Тя ми кимна унило.

— Ще вземем конете с нас — каза Елмър. — Това ще ги позабави. Можем да натоварим техния багаж…

— Че защо да си създаваме работа — казах аз. — Остави го тук. От него няма да имаме никаква полза. Какво ще го правим?

— Точно така — рече Елмър. — Как не се сетих? Когато се върнат, ще трябва да оставят хора да го пазят и така силите им ще бъдат разединени.

— Те ще ни преследват — каза Синтия. — Ще искат да си вземат конете.

— Разбира се, че ще ни преследват — каза Елмър — и когато най-сетне намерят конете, ако въобще ги намерят, ние ще бъдем на много мили от тях и ще бъде невъзможно да ни догонят.

Мустанг се обади за първи път:

— Ами двамата човеци? Те не могат без сън. Няма да издържат дълго.

— Ще измислим нещо — рече Елмър. — Хайде да тръгваме.

— Ами преброителя и духовете? — попита Синтия, според мен без никаква причина.

— Да не се тревожим за духовете — казах аз.

И преди бе задавала същия въпрос. Женска работа. Само да се забъркаш в някакви неприятности и веднага започват да ти задават разни глупави въпроси.

ГЛАВА 13

Събудих се и вече беше нощ, но веднага си спомних какво се бе случило и къде се намирахме. Надигнах се, седнах и отстрани до себе си забелязах тъмните очертания на Синтия. Тя все още спеше. Остават няколко часа, помислих си аз, Елмър и Мустанг ще се върнат и ще тръгнем на път. Направихме голяма глупост, казах си аз. Можехме да останем с тях. Естествено, спеше ми се, а яздех кон за първи път през живота си и това не бе лесна работа, но щях да се справя. Синтия бе съвсем изтощена, но можехме да я завържем за Мустанг, за да не падне, ако заспи, обаче Елмър настоя да ни оставят, докато той и Мустанг прогонят конете далеч в планините, които се мержелееха пред нас.

— Нищо няма да се случи — бе казал той. — Тази пещера е удобна и добре притулена. Докато откраднете малко сън, ние ще се върнем. Няма нищо опасно.

Започнах да се укорявам. Не биваше да му позволявам да ни уговори. Това не ми харесва, казах си аз. Трябваше да се държим заедно. Каквото и да се случеше, трябваше да се държим заедно.

Някаква сянка се размърда при входа на пещерата и тих глас рече:

— Приятелю, моля ви, не вдигайте врява. Няма защо да се страхувате.

Скочих на крака, а косата по врата ми настръхна.

— Кой си ти по дяволите? — изкрещях аз.

— Тихо, тихо, тихо — обади се приглушено гласът. — Има и такива, които не бива да чуят.

Синтия изпищя.

— Млъкни! — изревах й аз.

— Запазете спокойствие — рече оня, който се спотайваше в тъмното. — Вие не можете да ме познаете, но аз ви видях по време на танците.

Синтия, готова да запищи отново, сдържа дъха си и преглътна.

— Това е преброителят на духове — каза тя. — Какво ли търси тук?

— Дошъл съм, о, хубавице — рече преброителят, — да ви предпазя от голяма опасност.

— Сигурно — рекох аз, но не го казах на висок глас, защото всичките му приказки да се говори тихо и да не се вдига врява ми бяха направили впечатление.

— От вълците — каза той. — Пуснали са металните вълци по следите ви.

— И какво бихме могли да сторим?

— Стойте много тихо — рече преброителят — и се надявайте, че те ще ви подминат.

— Къде са вашите приятели? — попитах аз.

— Някъде наоколо. Те често ме придружават. Отначало, когато срещнат хора, се крият. Малко са стеснителни. Ако им харесате, ще се покажат.

— На танците миналата нощ не бяха стеснителни — рече Синтия.

— Защото бяха сред стари познати. И преди са ходили там.

— Споменахте нещо за вълци — напомних му аз. — Метални вълци, струва ми се.

— Ако се приближите до входа много тихо, мисля, че бихте могли да ги видите. Но моля ви да сторите това много безшумно.

Синтия беше до мен, аз й протегнах ръка, тя я сграбчи и се вкопчи в нея.

— Метални вълци — каза тя.

— Някакви роботи, по всяка вероятност.

Не зная защо бях тъй спокоен. От глупост, струва ми се. През последните два дни бяхме попадали на толкова много необичайни неща, че отначало металните вълци не ми изглежда ха твърде страшни. Бяха някак в реда на нещата.

Пред входа на пещерата луната бе огряла пейзажа. Дърветата се очертаваха така ясно както и през деня, а между тях се простираха неголеми тревисти участъци осеяни с огромни камъни. Местността бе дива и неравна и кой знае защо при вида и ме побиваха тръпки.