Гробищен свят

Притаихме се току на самия вход, а навън се виждаха само дърветата, тревистите места и камъните откъм тях — тъмните възвишения на хълмовете, страховити в мрака.

— Аз не… — подхвана Синтия, но преброителят закътка като квачка и тя млъкна.

Двамата се бяхме спотаили, хванати за ръце, и цялата тая работа изглеждаше много глупава. Нищо не помръдваше — дори дърветата, защото нямаше вятър.

Сетне нещо се раздвижи в сянката на едно дърво и след миг това, което се бе раздвижило, изтича на открито. Блестеше на лунната светлина и навяваше чувството, че притежава сатанинска сила и свирепост. На големина бе може би колкото теле, макар че поради лунната светлина и разстоянието бе трудно да се определят размерите му. Движеше се подвижно, бързо и някак неспокойно, като вдигаше високо и превзето крака, но от металното му тяло лъхаше мощ, която се долавяше дори и от няколкостотин стъпки разстояние. То се завъртя неспокойно на всички посоки, сякаш надушваше диря, и за миг изви и се втренчи право в нас — втренчи се и сякаш наостри уши — като че ли някой го държеше на каишка, а то гореше от желание да се спусне напред.

Сетне то се извърна, защура се отново напред-назад н изведнъж вместо едно те станаха три — пресякоха мястото, огряно от луната, и изтичаха в гората.

Тичайки, едно от тях се обърна към нас, отвори уста или онова, което би било устата му, ако беше биологично същество, и разкри низ подредени метални зъби. Когато я затвори, до нас, притаени в пещерата, ясно долетя щракването на зъбите, когато челюстите се удариха една в друга.

Синтия се бе притиснала силно до мен. Измъкнах ръката си от нейната и я притиснах в обятията си; уверен съм, че в този миг не мислех за нея като за жена, а като за човешко същество, за създание от плът и кръв, което тези метални зъби могат да разкъсат. Вкопчили се един в друг, наблюдавахме как вълците тичат и търсят — имах чувството, че лигите им текат — и в ума ми по някакъв необясним начин се промъкна мисълта, че знаеха за нашето присъствие и ни търсеха.

После те изчезнаха — така бързо, както се бяха появили, без да ги видим да си отиват. Ала ние останахме притаени, без да смеем да говорим, без да смеем да мръднем. Колко дълго стояхме така, не зная.

После някой ме потупа леко по рамото.

— Отидоха си — каза преброителят. Бях забравил за него до мига, когато ме потупа по рамото.

— Бяха объркани — рече той. — Явно, докато сте се настанявали в пещерата, преди да заминат вашите спътници, там долу са се въртели конете. Доста време им отне, докато налучкат дирята.

Синтия направи опит да заговори, но се задави и думите замряха в гърлото й. Знаех точно как се чувствуваше; моята уста също бе така пресъхнала, че се чудех дали някога ще мога пак да приказвам.

Тя опита отново и успя.

— Мислех, че търсят нас и знаят, че се намираме някъде наблизо.

— Всичко свърши — каза преброителят. — Засега опасността премина. Хайде да влезем обратно в пещерата, ще ни бъде по-спокойно.

Станах, като повлякох Синтия с мен. Мускулите ми бяха напрегнати и бяха станали на възли от дългото стоене в такова неудобно положение. След продължителното взиране на лунната светлина в пещерата бе тъмно като в рог, но аз тръгнах пипнешком покрай стената, натъкнах се на купчините багаж и чувалите и като седнах, се облегнах на тях. Синтия седна до мен.

Преброителят клекна пред нас. Не го виждахме добре, защото одеждите, които носеше, бяха черни като вътрешността на пещерата. Различаваше се само белотата на лицето му — бледо петно в мрака, петно без никакви черти.

— Мисля — рекох, — че трябва да ви благодарим.

Той сякаш сви рамене.

— Съюзници се срещат рядко — рече той. — Когато ги срещнеш, трябва да се възползуваш от случая, трябва да направиш, каквото можеш.

В пещерата се раздвижиха някакви сенки — сенки, които блещукаха. Или току-що бяха пристигнали, или не бях успял да ги забележа досега. Вече изпълваха цялата пещера.

— Вие ли повикахте хората си? — попита Синтия и по напрегнатия и глас се досетих какви усилия й бе струвало да го запази спокоен.

— Те бяха непрекъснато тук — каза преброителят. — Винаги минава известно време, преди да се появят. Показват се бавно и спокойно. Нямат желание да плашат никого.

— Не е лесно — рече Синтия — да не се изплашиш от духове. Или ги назовавате с друга дума?

— Може би е по-правилно да ги наричате „сенки“.

— Защо пък „сенки“? — попитах аз.

— Причината се крие в една доста заплетена семантика, за чието обяснение ще е необходима цяла вечер. Не съм сигурен дали и аз самият съм съвсем наясно защо. Но това е думата, която те предпочитат.

— А вие? — попитах аз. — Какво точно представлявате вие?

— Не ви разбирам — каза преброителят.

— Вижте какво, ние сме човешки същества. Онези приятели са сенки. Създанията, които наблюдавахме, бяха роботи — метални вълци. Въпрос на класифициране. А вас как да класифицираме?

— О, това ли било? Наистина е много просто. Аз съм преброител.

— Ами вълците — рече Синтия. — Предполагам, че те са от Гробището.