Читаем Гробищен свят полностью

— Хайде да поразгледаме — казах аз. — Трябва да намерим място за нощуване.

— Ще измръзнем. Не носим завивките.

— Имаме огън.

Тя потрепери.

— Можем ли да накладем огън? Не е ли опасно?

— Не можем да минем без огън — казах й аз.

Пукнатината бе тъмна. Обграждаха я каменни стени и погледите ни не достигаха до дъното й, защото колкото по-навътре в скалата отиваше цепнатината, толкова по-гъста ставаше тъмнината. Подът бе посипан с камъчета, но встрани, малко по-навътре от входа, една скална плоча се издигаше малко над пода.

— Отивам за дърва — казах аз.

— Флеч!

— Не можем да минем без огън. Ще трябва да рискуваме. Ако не запалим огън, ще измръзнем до смърт.

— Страх ме е — каза тя.

Погледнах я. В мрака лицето й беше неясно бяло петно.

— Най-после се изплаших — каза тя. — Мислех, че няма да се уплаша. Казвах си, че няма да се уплаша. Казвах си, че ще издържа. И всичко беше добре, докато се движехме и бяхме под ярката слънчева светлина. Но сега идва нощта, а ние нямаме никаква храна и не знаем къде се намираме…

Приближих се съвсем близо до нея, прегърнах я и тя се сгуши в ръцете ми, без да се противи. Обгърна ме с ръце и ме притисна здраво. И за първи път, откакто бе започнало всичко това — от мига, в който я видях да седи в колата, когато слизах по стълбището на управлението — помислих за нея като за жена и с известна изненада се зачудих защо го правех едва сега. Разбира се, отначало тя само ми досаждаше — изникна ей така, от никъде, стиснала здраво в ръка онова нелепо писмо от Торни, а сетне бяхме тъй съсипани от събитията, които ни връхлитаха едно след друго, че не беше останало време да мисля за нея като за жена. По-скоро тя бе добра спътница, която нито ни хокаше, нито изпадаше в истерични припадъци. Упрекнах се малко за начина, по който се бях държал. Нямаше да ми навреди, ако й бях оказвал малко внимание по пътя, и като премислях, ми се струваше, че не бях й оказвал никакво внимание.

— Ние сме като младенците в гората — каза тя. — Нали си спомняш старата земна приказка.

— Разбира се. Птиците дошли с листа…

И млъкнах. Защото приказката, като се замислиш, не бе толкова хубава, колкото изглеждаше. Не си спомням точно, но ми се струва, че птиците ги покриваха с листа, защото бяха вече мъртви. Като толкова много други приказки, помислих си аз, и тази бе разказ на ужасите.

Тя вдигна глава.

— Вече се съвзех. Извинявай.

Сложих юмрук под брадичката й и повдигнах лицето й нагоре. Наведох се и я целунах по устните.

— Нека сега отидем да съберем дърва — каза тя.

Слънцето бе почти залязло, но все още беше светло. Намерихме клони, които лежаха разхвърляни в подножието на урвата. Много от тях бяха от кедрови дървета — изсъхнали клони, нападали от дърветата, вкопчени в голата повърхност на скалата.

— Мястото е добро за огън — казах аз. — Никой не може да го забележи. Трябва да застанат точно срещу отвора; за да го видят.

— Ами дима? — попита тя.

— Клоните са сухи. Сигурно няма да пушат много.

Излезе, че бях прав. Дърветата горяха с ярък и чист пламък. Почти нямаше дим. Нощният мраз още не бе настъпил, ала ние се сгушихме близо до огъня. Той ни бе приятел и утеха. Прогонваше тъмнината далече. Събираше ни. Топлеше ни и ни обграждаше в магически кръг.

Слънцето залезе и оттатък пукнатината здрачът бързо се сгъсти. Светът потъна в мрак и останахме сами.

Нещо се размърда оттатък кръга на огъня, в откритото тъмно пространство. Нещо изтрака върху скалата.

Скочих на крака и тогава видях неясните бели очертания. Уулф влезе тичешком при нас, а металното му тяло блестеше на светлината на огъня.

От стоманените му челюсти висеше отпуснатото тяло на един заек.

Биваше си го Уулф да лови зайци.

ГЛАВА 17

О’Гиликъди и свитата му пристигнаха, когато вече довършвахме заека. Без сол нямаше кой знае какъв вкус, но все пак беше храна, а за целия ден бяхме изяли само гроздето. Самият факт, че ядяхме, правеше живота да изглежда по-сигурен, а нас — не дотам обречени.

Уулф лежеше между двама ни изтегнат близо до огъня, отпуснал масивната си глава върху металните лапи.

— Само да можеше да говори — рече Синтия, — щеше да бъде много хубаво. Може би щеше да ни разкаже какво се е случило.

— Вълците не говорят — казах аз, дъвчейки пищяла на заека.

— Но роботите говорят. Елмър говори. Дори Мустанг говори. А Уулф всъщност е робот. Никакъв вълк не е. Просто е направен да прилича на вълк.

Уулф раздвижи очи, за да погледне първо единия, после другия от нас. Не каза нито дума, но удари по скалата с металната си опашка и вдигна ужасен шум.

— Вълците не удрят с опашка — каза тя.

— Откъде знаеш?

— Четох някъде. Вълците нито удрят с опашките си, нито ги въртят. Кучетата правят това. Уулф повече прилича на куче, отколкото на вълк.

— Това ме тревожи. Ето на, отначало жадуваше за нашата кръв. И изведнъж промени начина си на мислене и ни стана приятел. Не е много логично.

— Започвам да вярвам — каза Синтия, — че на Земята всъщност нищо не е много логично.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Том 12
Том 12

В двенадцатый том Сочинений И.В. Сталина входят произведения, написанные с апреля 1929 года по июнь 1930 года.В этот период большевистская партия развертывает общее наступление социализма по всему фронту, мобилизует рабочий класс и трудящиеся массы крестьянства на борьбу за реконструкцию всего народного хозяйства на базе социализма, на борьбу за выполнение плана первой пятилетки. Большевистская партия осуществляет один из решающих поворотов в политике — переход от политики ограничения эксплуататорских тенденций кулачества к политике ликвидации кулачества, как класса, на основе сплошной коллективизации. Партия решает труднейшую после завоевания власти историческую задачу пролетарской революции — перевод миллионов индивидуальных крестьянских хозяйств на путь колхозов, на путь социализма.http://polit-kniga.narod.ru

Джек Лондон , Иосиф Виссарионович Сталин , Карл Генрих Маркс , Карл Маркс , Фридрих Энгельс

История / Политика / Философия / Историческая проза / Классическая проза