Гробищен свят

Пък и гласът на О’Гиликъди… Не беше ли и той игра на въображението, както сигурно беше тогава, когато ги видяхме в селището; може би също си въобразявахме, че сме видели странни форми там, в пещерата, когато дойдоха за първи път при нас? Бедата бе в това, че не бях единственият, който чуваше този глас. Синтия го чуваше не по-зле от мене или пък се преструваше, или наистина го чуваше, или пък си въобразявах, че го чува. Дяволска работа, казах си аз — да поставяш под съмнение не само реалността на заобикалящата те среда, но също и реалността на самия себе си.

— Синтия — попитах я аз, — наистина ли чуваш всички тези…

Огънят избухна пред нас. Пепел, жар и горящи главни се разлетяха из пещерата и ни посипаха. Отвън долетя глух бумтеж, а след него втори и нещо се бухна зад нас в скалата с огромна скорост.

Скочихме на нозе — и тримата — и докато сторим това, нещо започна да кипи вътре в пространството между скалите. Нещо — не зная какво беше то, — но беше като огромна вълна, която ни заля, макар че в никакъв случай не бе вода, и след като се вмъкна вътре, започна да се върти като вихрушка и да се носи напред-назад с огромна сила.

После то изчезна, а ние не бяхме се и помръднали. Въпреки цялото кипене и въртене това нещо — каквото и да бе то — не ни беше засегнало, защото и двамата стояхме точно там, където бяхме стояли, когато скочихме на нозе.

Ала огънят бе угаснал. Нямаше и следа от него. И вместо нощ ярка слънчева светлина се сипеше върху долината отвъд пукнатината.

ГЛАВА 18

Клисурата беше различна. Отначало нямаше нищо, което човек веднага да забележи, и още в същия миг да каже: „това не е същото“ или „онова е различно“. Но тя изглеждаше друга и ние, застанали на отвора на пукнатината, започнахме да откриваме онези неща, които бяха различни.

Първо, имаше по-малко дървета и всички те бяха по-дребни. Освен това не беше есен, защото всички дървета бяха зелени. Тревата също изглеждаше различна — не бе тъй тучна и зелена, а с жълтеникав оттенък.

— Направиха го — каза Синтия шепнешком. — Направиха го, без дори да ни попитат.

Стоях там и се чудех дали всичко това не бе някаква халюцинация — продължение на халюцинацията с О’Гиликъди, и се надявах, че е — защото знаех, че ако едното е халюцинация, то и другото непременно би трябвало да бъде.

— Но той каза частица от секундата — рече Синтия — и това щяло да бъде достатъчно. Някакъв отрязък време, който да ни защити от настоящето. Колкото да мигне човек — и изчезва от него.

— Допуснали са груба грешка — казах аз. — Допуснали са много груба грешка.

Защото знаех, че това не беше халюцинация. Бяхме придвижени във времето, и то през много по-голям отрязък от време, отколкото малката частица от секундата, за която бе говорил О’Гиликъди.

— Те никога досега не са го опитвали — казах аз. — Дори не бяха сигурни, че ще могат наистина да го направят. Ние бяхме първият им експеримент и проклетите глупаци допуснаха грешка.

Тръгнахме из клисурата под ярките слънчеви лъчи и аз погледнах нагоре към отвесните урви, но там не растяха кедри.

Заля ме вълна от гняв. Кой знае колко назад във времето ни бяха запратили. Най-малко толкова назад, че кедрите не бяха още поникнали, а кедровото дърво, ако не се лъжа, изисква безкрайно дълъг период от време, за да порасне. Някои от кедрите, които растяха по скалистите стени, трябва да бяха вековни.

Хубаво се наредихме, помислих си аз. Преди, когато бяхме в своето настояще, се бяхме изгубили в пространството, ала сега бяхме изгубени във времето. И нямаше никакъв сигурен начин за връщане. Капан на времето, бе казал О’Гиликъди, но ако той знаеше толкова за тези капани, колкото знаеше за преместването на хора във времето, нямаше никаква гаранция, че ще може да направи онова, което каза, че ще направи.

— Много назад във времето сме, нали? — попита Синтия.

— Ужасно права си, точно така е — казах аз. — Един бог знае колко назад. И при това не мисля, че нашите умници призраците знаят за това.

— Но, Флеч, там крадците на трупове бяха по следите ни.

— Е да, бяха и Уулф щеше да загуби цели три секунди, за да ги прогони. Всъщност не беше необходимо да ни пращат в миналото. О’Гиликъди изпадна в паника.

— Уулф не е с нас — каза Синтия. — Бедният Уулф. Него не могат да го изпратят. Кой ще ни лови зайци сега?

— Сами ще си ги ловим.

— Чувствувам се самотна без Уулф. Толкова бързо свикнах с него.

— Не можеха нищо да направят. Той просто беше един робот…

— Робот-мутант — каза тя.

— Няма роботи-мутанти.

— Мисля, че има. Или би могло да има. Уулф се промени. Какво го накара да се промени?

— Елмър го е сплашил, когато е разбил другарите му. Уулф бързо е бил обърнат в правата вяра и затова премина към печелившата страна.

— Не, не може това да е било причината. Разбира се, сигурно се е изплашил, но това не би го променило по начина, по който се промени. Знаеш ли какво си мисля, Флеч?

— Нямам представа.

— Той е еволюирал. Един робот може да еволюира.