Гробищен свят

Наложих си да вървя напред, докато видях какво лежеше на леглото. Беше нещо черно и подуто и от тази чернота ме гледаха заплашително две очни ябълки. Ала във всичко това имаше нещо неестествено, нещо ужасяващо, по-ужасно от страшната воня, по-страховито и от черната подута плът. На възглавницата лежаха не една, а две глави. С усилие на волята продължих напред. Наведох се над нещото върху леглото, уверявайки се, че наистина бях видял онова, което мислех, че съм видял, установявайки извън всякакво съмнение, че и двете глави принадлежаха на едно единствено тяло и бяха израснали на един и същи врат.

След това се олюлях настрани, почти ослепен. Свих се на две и повърнах.

Без да спирам да повръщам, се затътрих към вратата, но с крайчеца на окото си забелязах неустойчивата маса с двете съдини и тенджерката с дългата дръжка върху нея и залитнах към тях. Сграбчих и трите, като се блъснах в масата и я прекатурих. След това, залитайки, излязох през вратата, сграбчил двете съдини в едната ръка, а тенджерката с дългата дръжка — в другата.

Отправих се да пресека двора, но внезапно краката ми се подкосиха и седнах тежко на земята. Вдигнах ръка и избърсах лицето си с чувството, че си остана мръсно. Целият се чувствах омърсен.

— Откъде взе тези тенджери? — попита Синтия.

Що за дивотия, да се пита такова нещо. Откъде според нея можеше да съм ги взел?

— Има ли къде да ги измием? — попитах аз. — Помпа или нещо такова.

— Долу край градината тече поточе. Може би там има извор.

Продължавах да седя. Изтрих брадичката си с ръка и когато я отдръпнах, по нея имаше следи от повръщането. Изтрих я в тревата.

— Флеч?

— Да.

— Мъртвец ли има вътре?

— Отдавна мъртъв. Умрял е преди много време — казах аз.

— Какво ще правим?

— Какво искаш да кажеш с това „какво ще правим“?

— Няма ли да го погребем или нещо такова.

Поклатих глава.

— Не тук. И не сега. Какво значение има? Той не би очаквал да го сторим.

— Какво му се е случило? Разбра ли какво му се е случило?

— Нямаше как да се разбере.

Тя стоеше загледана в мене, докато неуверено се изправях на нозе.

— Да отидем да измием тенджерите — казах аз. — Иска ми се да измия и лицето си. След това ще откъснем малко зеленчуци от тая градина…

— Има нещо нередно. По-нередно, отколкото просто някакъв мъртвец.

— Преди малко каза, че трябва да открием „кога сме“. Мисля, че току-що открих това.

— Имаш пред вид човека?

— Това е чудовище. Мутант. Човек с две глави — двуглав човек.

— Но не разбирам…

— Това означава, че сме хиляди години назад във времето. Трябваше да се досетим. По-малко дървета. Жълтият цвят на тревата. Земята едва сега се съвзема от войната. Мутант, като този двуглав човек, не би могъл да се приспособи и да оцелее. В годините след войната вероятно е имало много такива хора. Телесни мутанти. Още някакви си хиляда години и всички те ще изчезнат. И все пак там, в оная къща, лежи един от тях.

— Сигурно грешиш, Флеч.

— Има малка надежда. Но съм почти сигурен, че не греша. Не зная дали случайно погледнах нагоре по извишаващия се склон на хълма, или някакво слабо движение привлече вниманието ми, но когато погледнах, високо горе мярнах нещо, което тичаше — не точно тичаше, защото краката му не се виждаха, а сякаш се носеше стремително — нещо с формата на конус, което се движеше много бързо. Зърнах го само за миг и сетне то се изгуби от погледа ми. Обаче не бе възможно да греша. Знаех, че просто не е възможно.

— Синтия, видя ли това?

— Не, не видях. Там нямаше нищо.

— Това беше преброителят.

— Не може да бъде — каза тя. — Не може да бъде, ако наистина сме толкова назад в миналото, колкото ти казваш. Освен ако…

— Точно така: „освен, ако“…

— Нима мислиш същото, което и аз си мисля?

— Не бих се изненадал. Преброителят може да е твоят безсмъртен човек.

— Но в ръкописа се споменаваше Охайо.

— Знам. Но нека да погледнем на въпроса така: твоят прародител е бил много, много стар, когато е писал писмото. Разчитал е на паметта си, а паметта е измамно нещо. Някъде е чул за Охайо. Може би старецът, който му разказал историята, да я споменал, но не като реката, където е станало събитието, а като река, намираща се в същата област. С течение на годините не е било трудно да започне да мисли, че събитието е станало край Охайо.

Тя пое дъх, развълнувана.

— Съвпада — каза тя. — Всичко съвпада. Имаше дървета и преплетени храсти, и река, и хълмове. Възможно е това да е мястото.

— Ако не е била Охайо — казах аз, — ако е сгрешил, че е било край Охайо, това може да е станало на всяко място. Река и някакви хълмове. Сведенията не са твърде подробни, нали?

— Но той каза, че мъжът е бил човек.

— Казал е, че прилича на човек, но е знаел, че не е. Имало е нещо странно в него, нещо нечовешко. Така е било, когато го е видял за първи път. Съществото, което отначало е вземал за човек, по-късно може да е започнало много да му прилича на човек.

— Мислиш ли, че това е възможно?

— Да, струва ми се — казах аз.