Гробищен свят

— Но те можеха да ни предадат още, когато ни изпратиха толкова назад в миналото. Защо трябва да ни предават два пъти? Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да ни оставят там, където си бяхме. Тогава нямаше да има капан на времето. Флеч, това не е логично.

Разбира се, тя имаше право. Не бях помислял за това. Наистина бе чисто и просто нелогично.

— Причината сигурно се крие в тяхната безплътност — казах аз.

Огледах пространството, заето от Гробището.

— Може би щяхме да сме по-добре — казах аз, — ако бяхме останали с машините. Щяхме да имаме място за живеене и начин за пътуване. Можехме да отиваме с тях навсякъде, където ходят. Те щяха да са приятна компания. А тук кой знае какво ни чака.

— Няма да се разплача — каза Синтия. — Дявол да ме вземе, ако го сторя. Обаче ми се плаче.

Искаше ми се да я прегърна, ала не го направих. Ако я бях докоснал, щеше да се разреве.

— Можем да видим дали къщата на преброителя е там, където беше — предложих аз. — Не мисля, че ще е там, но бихме могли да погледнем. Доколкото познавам Гробището, сигурно са го изгонили от нея.

Слязохме надолу по клисурата. Беше лесно да се върви. Сякаш ходехме по килим. Нямаше неравности по земята, нито големи камъни, които да трябва да заобикаляме. Навсякъде имаше само паметници и групи от вечнозелени храсти и тисове.

Погледнах някои от датите върху паметниците, като, разбира се, не можех да отгатна колко скорошни бяха те, но датите, които видях, свидетелстваха, че се намираме поне тридесет века по-далече от времето, в което се бяхме надявали да попаднем. Поради някаква причина Синтия не обърна внимание на датите и аз не отворих дума за тях. Макар че, като си помисля, тя може би ги бе забелязала, но също не отвори дума.

Стигнахме до реката, която изглеждаше почти същата, както преди, само дето дърветата, които бяха расли по бреговете й, бяха изчезнали, за да отстъпят място на паметниците и парковете, отличаващи Гробището.

Гледах реката и си мислех как някои неща успяват да просъществуват въпреки всичко. Реката си течеше все така и влачеше водите си надолу из долината между хълмовете и никой не бе в състояние да спре нейния бяг, нито да обуздае силата й.

Синтия хвана ръката ми. Тя бе развълнувана.

— Флеч, не е ли това мястото, където намерихме къщата на преброителя?

Тя сочеше към стръмнината и когато погледнах натам, накъдето сочеше, ахнах при вида на това, което видях. Не че в него имаше нещо такова, което да ме накара да ахна. Ако не се смяташе може би завършената му красота. Онова, което накара дъхът ми да секне, уверен съм, бе пълната промяна на гледката. Бяхме видели мястото (според нашето собствено време) само преди часове. Тогава то бе пустош — гъстите гори се спускаха до реката, покривът на къщата, в която лежеше мъртвецът, се показваше едва през дърветата, а голите заоблени била подпираха небето. Сега всичко бе подредено, зелено и много цивилизовано, а на върха на хълма, където се намираше овехтялата от времето къщичка, в която се бяхме наслаждавали на обеда в компанията на очарователния джентълмен, сега имаше здание, сякаш изникнало от сънищата. Бе направено от бял камък, но изглеждаше толкова крехко, че сякаш изключваше възможността да е бил употребен камък. Бе разположено ниско в горната част на стръмнината и на фасадата му имаше три веранди, подпрени с изящни колони, които от това разстояние изглеждаха тънки като моливи, а по цялата дължина на постройката имаше прозорци, блестящи с цветовете на дъгата. До реката се спускаше дълго стълбище.

— Мислиш ли… — попита тя, като спря по средата на изречението.

— Не е преброителят — казах аз. — Той никога не би построил такова нещо.

Защото преброителят бе потаен човек, който се крие и върши всичко крадешком. Той препускаше наоколо, като държеше на всяка цена да е сигурен, че никой не го е видял, и след това под носа на хората измъкваше онези малки археологически находки все още без археологическа стойност, но археологически находки за бъдещето, които щяха да разкажат историята на тези, от които той се криеше.

— Но тук беше неговата къща.

— Тук беше — казах аз, като не знаех какво друго да кажа.

Тръгнахме покрай реката, без да бързаме, като гледахме нагоре към върха на стръмнината и най-сетне стигнахме мястото, където стълбите слизаха до реката и свършваха на брега с площадка, покрита с големи каменни плочи, с тук-таме оставени места за засаждане на тисове и вечнозелени храсти.

Стояхме един до друг като две изплашени деца, изправени пред някакво нечувано вълшебство, и гледахме нагоре по стълбите към блестящото чудо, което увенчаваше върха на стръмнината.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? — каза Синтия. — За стълбата към рая.

— Че как така? Нали никога не си виждала стълбата към рая.

— Ами така, изглежда точно такава, каквато са я описвали в древността. С изключение на това, че не свирят тръби.

— Мислиш ли, че би могла да я изкачиш и без да звучат тръби?

— Мисля, че вероятно ще мога.