Гробищен свят

Чудех се какво ли я караше да се чувствува тъй безгрижна. Що се отнася до мен, бях твърде озадачен и разтревожен, за да бъда безгрижен. Цялата постройка бе красива, ако човек обичаше красивото, ала построяването на сградата на мястото, на което преди беше стояла къщата на преброителя, не ми харесваше особено. Че трябваше да има някаква връзка между двете постройки, изглеждаше логично заключение, но бях затруднен да стигна до него.

Стълбището бе дълго и доста стръмно и ние напредвахме бавно. Бяхме сами на стълбището — наоколо нямаше никого, въпреки че преди известно време бяхме видели трима или четирима души, застанали на една от верандите на постройката.

На върха на стръмнината стълбите завършваха с друга площадка, много по-голяма от оная до реката, и ние тръгнахме по нея към средната веранда. Отблизо постройката бе дори по-красива, отколкото изглеждаше от разстояние. Камъкът бе снежнобял, архитектурните линии бяха нежни и изящни и от нея сякаш се излъчваше някакво благоговение. Никъде не бе издълбан надпис, от който да се разбере какво представляваше тя, и аз се улових, че се чудя безмълвно и в някакво вцепенение, какво точно представляваше.

От верандата се влизаше в зала, застинала в онзи притихнал полумрак, който човек свързва с музеи и картинни галерии. По средата на стаята стоеше стъклен шкаф, а светлината играеше върху предмета, поставен в него. На вратата, която водеше вън от залата, стояха двама пазачи — или поне предположих, че са пазачи, защото носеха униформи. Някъде дълбоко от вътрешността на сградата се чуваха приглушени стъпки и гласове.

Приближихме се до шкафа и видяхме, че в него се намира същата кана, която ни бяха показали по време на обеда. Трябва да е същата, казах си аз. Не бе възможно друг воин да се обляга така унило на щита си, нито друго счупено копие да се търкаля толкова сразено на земята.

Синтия се бе навела, за да погледне отблизо в шкафа, и сега се изправи.

— Знакът на грънчаря е същият — каза тя. — Сигурна съм в това.

— Откъде си толкова сигурна? Не можеш да четеш на гръцки. Нали каза, че не можеш.

— Така е, но името може да се разчете. Никостен. Сигурно пише „Никостен ме направи.“

— Той може да е направил много такива кани — казах аз. Не зная защо спорех. Не зная защо се мъчех да опровергая почти сигурния факт, че това бе същият предмет, който бе стоял на бюфета в къщата на преброителя.

— Сигурна съм в това — каза тя, — Трябва да е бил прочут майстор. Това трябва да е било шедьовър, щом преброителят го е избрал. А нито един майстор, веднъж сътворил шедьовър, не би направил копие от него. Вероятно е бил създаден за някоя видна личност от това време…

— Може би за преброителя.

— Да — съгласи се тя. — Точно така е. Може би за преброителя.

Дотолкова бях погълнат от мисълта за каната, та не забелязах, че единият от пазачите се бе приближил към мен, докато не ми заговори.

— Вие, струва ми се, трябва да сте Флечър Карсън — попита той. — Прав ли съм?

Изправих се, за да го посрещна.

— Да, това съм аз, но откъде…

— А дамата с вас е мис Ленсинг?

— Да, тя е.

— Не бихте ли били така любезни двамата?

— Не разбирам — казах аз — защо трябва да дойдем с вас?

— Един ваш стар приятел иска да говори с вас.

— Това е абсурдно — рече Синтия. — Ние нямаме никакви приятели. Поне тук нямаме.

— Осмелявам се да настоявам — каза пазачът, говорейки много учтиво.

— Може да е преброителят — каза Синтия.

Попитах пазача:

— Не е ли един дребен човек с лице на парцалена кукла и превзета уста?

— Не — отговори пазачът. — Съвсем не е такъв.

Той ни изчака, докато заобиколихме изложбения шкаф, и тръгнахме с него.

Поведе ни по дълъг коридор, по чието продължение бяха наредени други изложбени шкафове и табла с много грижливо класифицирани и етикетирани експонати, но преминахме толкова бързо, че нямах никаква възможност да различа някой. Малко по-надолу по коридора пазачът спря пред една врата и почука. Един глас му каза да влезе.

Той отвори вратата, за да ни пропусне вътре, и после я затвори след нас, като самият той остана отвън. Стояхме току на прага и гледахме нещото — не човека, а нещото, — което седеше зад бюрото.

— И така, ето ви и вас — рече нещото. — Доста се забавихте, докато дойдете. Бях започнал да се страхувам, че няма да дойдете, че планът се е провалил.

Гласът идваше от онова, което, изглежда, беше механическият еквивалент на човешка глава, прикрепена към нещо, което би могло да бъде грубо описано като еквивалент на човешко тяло. Робот, който не приличаше на нито един от роботите, които бях виждал някога — нито на Елмър, нито на който и да било почтен робот. Напълно механично изобретение, и нямаше претенции да прилича на човек.

— Що за нелепости говорите — казах аз. — Ние сме тук. Доведе ни пазачът. Мога ли да си позволя да запитам…

— Разбира се — каза нещото зад бюрото. — Ние се познавахме на времето. Струва ми се, че може да ви бъде простено, задето не ме познахте, тъй като аз доста съм се променил. Някога ме знаехте под името Ремзи О’Гиликъди.

На пръв поглед това бе нечувано, разбира се, ала в този глас имаше нещо, което почти ме убеди.