i 5669a7f8bc5fef14

дори след като тя бъдеше мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия

неизменен ред, със същото гордо безразличие, подсладен от

нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.

За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше

от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я

съжали в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще

остане сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а

застана в припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това

не беше Неси, а друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с

ръка нагоре многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в

него, но в това време движенията му престанаха и малката кукла се

отдалечи. Появиха се двама души и се изгубиха от погледа й надолу по

пътя, оставяйки го зад себе си пуст и мрачен както преди. От Мери се

откъсна въздишка - угаснала бе една смътна, неродена надежда; тя

неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали ръцете си и тутакси

пак видя детето да маха - по-настойчиво и по-упорито от преди. Тя гледаше

без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква

необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че

видението ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори

бавно, неуверено прозореца и погледна навън. Като изневиделица от

мъгливия сумрак долетя нещо кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари

я по рамото'и тупна леко в краката й, а в същия миг улицата пак остана

празна и безлюдна. Мери механично затвори прозореца и отново седна. Тя би

сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се на уморения и мозък ако

на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло което тупна върху нея от

сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от невидимото

небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.

Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като

че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката

си длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за

да съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна че ябълката е сорт пипин и

тутакси в паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: "В къщи много

обичаме ябълки - беше й казал той.- В килера винаги имаме по един сандък

от пипините. При тази внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение

в ябълката, заразглежда я отблизо и откри с изненада и растящо вълнение

едва забележим кръг, направен несъмнено с тънко острие около горната част

на плода. Щом потегли късата изсъхнала дръжка, задържала се и досега на

ябълката, по изпитите страни на Мери се разля силна нервна червенина, но

те веднага побледняха и кръвта се оттегли от лицето, когато в ръката й

остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял отвътре плод и се

разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце тънка хартия.

С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно

извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти

престана да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я

изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо,

стигнало до нея навреме като милостиво отменяване на присъда. Мери

трескаво четеше. Видя, че писмото е писано близо преди две седмици, че

Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика радост я озари -

като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, - ослепи я с

неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха;.

пред очите й, съдържанието им се разливаше из нея като топлина,

проникваща в измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в

Денис? Той беше Денис - нейният Денис - и той я обичаше!

Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се

бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не

беше се лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така

глупаво бе извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше

значение пред тая чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше,

че Денис е наел къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари.

Наричаха я Розов хълм - лете тя беше беседка от рози, а зиме - сигурен

пристан, в който можеха да се приютят. Денис правеше всичко, което- беше

по силите му, не се плашеше. Тя бе неизказано трогната от труда, който

Денис полагаше, от това, което той правеше за нея. Как бе работил за нея!

Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени плановете им. Но преди да

предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат покрив над главите

си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше

да е предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още

мъничко, да почака, докато той направи последната си лятна обиколка за

годината, докато ще може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я

вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност

и удобство. От щастие очите й се изпълниха със сълзи, като четеше

обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли да чака? Тя трябваше да