i 5669a7f8bc5fef14

тегнеше сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния

й характер в непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен

разговор бе само отзвук от неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла

да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше

се в нищо пред страха й от Броуди? За Мама имаше само една опора -

желязно твърдата, яростна воля на съпруга и. Горко и! Горко й, ако не се

държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше християнка, цяла

проникната от оная богобоязливост, която това и качество изискваше: да

ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се откъсне от

другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да заклейми

употребата на вулгарни изрази като "по дяволите" и "дявол да го вземе" -

това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за

отмора прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само

в такива почтени книги, в които в последната глава добродетелната

непорочна героиня се омъжваше за прелестен, набожен съпруг - книги, които

я изпълваха с чувство на чиста, възвишена култура. Но както не можеше да

се противопостави на гнева на съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи

дъщеря си в този критичен момент от живота и.

Мери отлично разбираше всичко това.

- Няма ли да ми кажеш, Мери - настоя Мама. - Иска ми се да зная какво

става в твоята упорита глава.

Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя

позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди.

Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите

шибащи я като камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.

- Няма какво да ти казвам, Мама - унило отвърна Мери. - Няма нищо за

казване.

Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с

писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти

я чуваше да вика, бягайки: "Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те

слушам! Какъв срам!" Тя повтори с "горчивина:

- Не, няма какво да ти казвам.

- Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш - настоя

госпожа Броуди.

Мери гледаше майка си право в очите. .

- Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих

могла да изляза от тази къща и никога вече да не се върна - горчиво рече

тя.

Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.

- Мери - изписка тя, - какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш

такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу - никога не би ти простил

такава черна неблагодарност.

- Как можеш да говориш така! - викна гневно Мери. - Не можеш да не

чувствуваш същото, което и аз чувствувам - това никога не е било дом за

нас. Не виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова

воля. Като си помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми

се... О, чувствувам, че съм разкъсана на парчета - изхлипа тя.

Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност - за нея това бе знак на

покорство.

- Не плачи, Мери - взе да я утешава тя, - макар че би трябвало да

съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния

дом, в който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща,

ливънфордци говореха само за нея.

- Да - изплака Мери, - а също и за нас. Татко и това успя да направи. Ние

не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.

- Разбира се, че не - сопна се госпожа Броуди. - Ние стоим много по-

високо от тях.

- О, майко - извика Мери, - ти никога не ще разбереш какво искам да кажа.

Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка

всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме

приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм

откъсната от всичко. ..

- И това съвсем не е лошо - прекъсна я Мама. - Така трябва да се

възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още

повече да те откъснем.

Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи

последната си мисъл до горчивия й

край.

- Затворена бях в тъмница, в мрак - промълви тя. - А когато успях да

избягам, бях ослепена и загубих пътя.

Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.

- Недей да мърмориш! - остро извика Мама. - Щом не можеш да говориш

прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си

благодарна, че има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от

всякакви беди

- Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици -

откликна Мери с безразличен глас.

- Мери, Мери - с укор извика майка й. - Трябва да бъдеш по-съзнателна. Не

отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече

уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните

младежи от околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам.

Би трябвало да си доволна, че си тук, далеч;от тях, а не да се мотаеш из

къщи все така начумерена. О, като си помисля само от какви нещастия те

пазим...

Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите

на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон,