i 5669a7f8bc5fef14

необходимост да види Мери, Денис започна да обмисля редица невъзможни

проекти и непредпазливи кроежи за постигане на целта си. Страх го беше да

не направи нова лекомислена грешка, но все пак беше убеден, че трябва да

види Мери веднага - в противен случай тази възможност би била загубена

завинаги. Цигарата му вече догаряше, когато изведнъж мрачният израз се

разнесе от лицето му и той дръзко се усмихна на очебийната простота на

отличната мисъл, която му хрумна. Нищо не можеше да му попречи сега,

посред бял ден, да се приближи смело и да почука на входната врата. Почти

сигурно беше, че Мери сама Ще отвори вратата, след което той веднага щеше

да й даде знак да мълчи, щеше да предаде в ръцете и една бележка и да си

отиде също тъй прилично и открито, както бе дошъл. Той знаеше достатъчно

за семейството, за да предположи, че докато Броуди е на работа, а малката

Неси е на училище, единствено госпожа Броуди освен Мери би могла да

отвори. Дори и да станеше така, тя нямаше да го познае, тъй като Броуди

още не бе я предупредил за него и Денис просто щеше да попита за някое

измислено лице, щеше да се извини и бързо да се отдалечи.

Той нетърпеливо откъсна един лист от бележника си и надраска с молив

кратко писъмце, в което казваше на Мери, че я обича и я молеше да се

срещнат пред градската библиотека на другата вечер. Той би предпочел да

избере по-скрито място за срещата, но се страхуваше, че тя би могла да

напусне къщата единствено под предлог, че отива в библиотеката. Той

завърши писъмцето, сгъна го на малък правилен четириъгълник, скочи и

изтърси праха от дрехите си. С бодър поглед,се обърна към къщата и вече

бе приел наивното и невинно изражение на случаен посетител, когато

изведнъж лицето му се удължи, челото му се помрачи и той бързо се хвърли

назад в скривалището си. От долния край на улицата се задаваше сам Броуди

с превързана и увиснала на шията ръка.

Денис прехапа устни. Явно не му вървеше! Сега беше невъзможно да се

приближи до къщата. Огорчен, разбра, че Броуди в яда си положително ще

предупреди всички в къщи и по този начин ще го лиши от възможността да

осъществи успешно плана си при друг случай. С болка на сърце Денис си

помисли, че гневът на Броуди може да се стовари върху Мери, въпреки че

при нещастния разговор в магазина той така внимателно я бе прикрил. Той

проследи Броуди, който се приближаваше, откри загрижен, че наранената

ръка бе гипсирана, забеляза буреносния облак на лицето му, видя как

Броуди яростно разтвори портата и влезе в дома. Денис се измъчваше от

тежки предчувствия. Стана му ясно, че докато Мери живее с този чудовищен

човек в тази чудовищна къща, за нея няма да има покой. Той напрегна слуха

си, за да долови някакъв шум, някакъв вик, зов за помощ и остана така

дълго време. Но имаше само тишина - тишина зад студените сиви зидове на

това причудливо жилище. Най-после Денис стана и омърлушен се отдалечи.

Мери Броуди бе седнала и плетеше чорапи на баща си. Наведена леко напред,

с бледо и помръкнало лице, тя бе вперила поглед в дългите стоманени игли,

които бляскаха автоматично в бързите й пръсти. "Кликкликклик" - пееха

иглите. Напоследък тя сякаш не чуваше нищо освен този звук, защото през

цялото си свободно време бе заета с плетене. Мама беше отсъдила мъдро:

както дяволът не бива да остава без работа, тъй и Мери трябва да се

занимава с нещо дори когато почива, и тя й постави задача всяка седмица

да изплита по един чифт чорапи. Сега Мери довършваше шестия чифт.

Старата баба Броуди седеше и я наблюдаваше със стиснати, сякаш зашити

устни. Беше сложила изсъхналите си крака един въз друг, като със

свободния крак отмерваше такта на песента на иглите; не продумваше ни

дума, а бе приковала непроницаем поглед върху Мери, сякаш премисляше

всевъзможни неща, които никой, а най-малко Мери, би могъл да знае.

Понякога на Мери и се струваше, че тези помътнели тъпоумни очи я

пронизват, четейки мислите й, пълни с отмъстително подозрение, а когато

погледите им се срещнеха, враждебна искра проблясваше в замръзналите

зеници на бабата. Напоследък Мери изпитваше чувството, че очите на

старата Сибила я омагьосват и тя движи уморените си пръсти неспирно,

въпреки волята си, мъчейки се да свърши едно безкрайно кълбо прежда.

За старицата бе приятно развлечение да наблюдава

младото момиче, но същевременно това бе неин дълг, задача, поставена й

преди шест седмици. Тя леко поклащаше глава, припомняйки си онзи

невъобразим следобед, когато синът и си дойде с превързана ръка и лице,

мрачно като нощ; спомни си онова важно съвещание между Броуди и съпругата

му зад заключената врата на гостната. Нямаше ни помен от обикновените

кавги, никаква врява из къщата - само сурово, гнетящо мълчание. Тя не

можеше да разбере какво бе станало, но сигурно някакво голямо нещастие бе

надвиснало. След това дни наред по лицето на снаха й бе изписана уплаха;

устните на госпожа Броуди потрепваха, когато съобщи на старата, че трябва

да пази Мери. Тя каза само: "Мери не бива да излиза от къщата! Нито

крачка навън от пътната врата! Това е заповед!" Мери беше затворница,