i 5669a7f8bc5fef14

смяташе, че самата му личност по странен път бе придала благородство на

професията му и я превръщаше в нещо достойно за него. Тя престана да бъде

нещо мизерно и се превърна в нещо изключително. От самото начало той

никога не бе тичал подир хората - всъщност те бяха принудени да играят по

неговата свирка и да му уйдисват на всяка слабост и прищявка.

На млади години веднъж бе изхвърлил един човек от магазина си заради една

нелюбезна дума; бе стреснал града и го бе накарал да го признае. Не се

молеше за благосклонност, а се изправяше излъчен, сякаш казваше:

"Приемете ме такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира!" Това

ненормално поведение се бе увенчало с изключителен успех. Той си бе

създал име на груб, но абсолютно честен и открит в постъпките си човек;

най-дръзките му максими се повтаряха като епиграми в градските клюки;

благородниците го признаваха - както се изразяваха тук - за "личност", а

оригиналната му индивидуалност му спечели тяхното покровителство. Но

колкото повече се развиваше характерът му, толкова по-силно презираше той

средствата, които му бяха донесли известност.

Сега той се смяташе за изтъкната личност, надрасъл изискванията на

търговията. Той изпитваше огромно

задоволство, че е успял да постигне известност въпреки недостойния

характер на професията си. Огромната му гордост му пречеше да направи

разлика между известността, която бе постигнал, и по-благородната почит,

към която се стремеше. Успехът го настървяваше още повече. Той искаше

името му да прогърми. "Ще им дам да разберат - прошепна той арогантно. -

Ще им дам да разберат какво мога аз!

В този момент някой влезе в магазина. Броуди погледна разгневен;

властният му поглед предупреждаваше натрапника да не дръзва да поиска

обслужване от човека, който е равен на местните благородници. Но за

негово учудване не го помолиха да слезе. Един младеж прескочи леко

тезгяха, изкачи се по стълбата и влезе в кантората, като затвори вратата

след себе си. Това беше Денис Фойл.

Преди три дни, когато изпрати Мери с влака, лавина от угризения на

съвестта се стовари върху Денис и веднага го погълна. Той смяташе, че се

бе отнесъл към Мери студено, страхливо и егоистично. Внезапният удар

върху самочувствието му го завари така неподготвен, че в момента забрави

до каква степен държеше на нея. Но той я обичаше; всъщност сега, когато

тя бе далеч от него, той съзна по-зряло, че копнее за нея. Тежкото бреме

на нейното състояние й придаваше, ако се замислеше човек по-добре, една

трогателна привлекателност, на която той досега бе устоявал. Ако неговото

положение бе неприятно, нейното бе непоносимо, а той не й предложи друго

облекчение освен няколко жалки и разнежени съболезнования. Душата му се

свиваше от безпокойство какво ли мисли Мери сега за неговата презрителна

страхливост и несъобразителност; изпълваше го с отчаяние мисълта, че не

може да се срещне с нея и да й каже какво чувствува, да изрази най-

пламенно своето разкаяние и любов.

В продължение на два дни той понасяше напора на тези постепенно засилващи

се чувства, докато изведнъж му хрумна един съвсем определен и необикновен

начин на действие, който му се видя смел, силен и дръзновен. Всъщност

това бе реакцията на опънатите му нерви под градушката от самообвинения и

макар планът му да бе прибързан, самонадеян и глупав и да представляваше

само отдушник за потиснатите му чувства,

в него Денис виждаше възможност да се реабилитира пред себе си и пред

Мери.

Именно този порив да се оправдае го накара да застане сега пред Броуди и

да каже:

- Дойдох по този начин, господин Броуди, защото помислих, че иначе може

да не се съгласите да ме приемете. Аз съм Денис Фойл от Дарок.

Броуди бе смаян от неочагкваността на появата на Денис и от дързостта,

която тя означаваше, но не се издаде. Той се отпусна по-удобно на стола

си; главата му сякаш потъна между огромните рамене, като скала, забодена

на билото на рид.

- Синът на кръчмаря? - пренебрежително се засмя той.

- Точно така - отвърна Денис учтиво.

- Е, господин Денис Фойл - Броуди иронично подчерта думата господин, -

какво търсите тук?

Той се надяваше да предизвика Фойл да го нападне, за да си направи

удоволствието да го пребие.

Денис го изгледа открито и без да обръща внимание на тона му, продължи,

както бе намислил:

- Може би сте изненадан от посещението ми, но смятах, че трябва да дойда

при вас, господин Броуди. Повече от три месеца не съм се срещал с дъщеря

ви, госпожица Мери Броуди. Тя упорито ме отбягва. Искам да ви кажа

откровено, че изпитвам чувства към дъщеря ви и дойдох да ви помоля да ми

позволите да се срещам с нея.

Броуди вдигна поглед към младежа. Лицето му бе мрачно, неподвижно като

маска и не показваше нищо от надигащата се в него вълна на удивление и

гняв. Като хвърли къс, дебнещ поглед към Фойл, той каза бавно:

- Драго ми е да чуя от собствените ви уста, че заповедите ми се

изпълняват. Дъщеря ми отказва да се среща с вас, защото аз й забраних

дори да ви погледне! Чувате ли? Забраних й, и пак й забранявам, след като

видях какво представлявате.

- Защо, господин Броуди, ако мога да попитам?