i 5669a7f8bc5fef14

Усетът й не я излъга: щом взе парите и я изпрати до вратата, той хукна

към шишето с бисмута, взе голяма доза, легна с тежка въздишка да си

почине и веднага и напълно забрави за нея.

Беше точно три часът, когато тя излезе на улицата. Имаше един час до

влака, ако изобщо щеше да го вземе. Душата й се изтезаваше и тя вървеше

надолу по улицата, шепнейки: "Боже, боже. защо направи това с мене?

Никакво зло не съм ти сторила. Не давай да стане това! Не давай!" Сляпо

безразсъдство я обзе и тя се питаше как и защо всевишният е избрал именно

нейното тяло за този мръсен експеримент. Порази я тази върховна

несправедливост на божието всемогъщество. Странно, но тя не винеше Денис;

тя просто се чувствуваше жертва на някаква ужасна и непонятна измама.

Не! Тя не винеше Денис; напротив, чувствуваше, че трябва да литне към

него. Поради крайната си тревога тя пренебрегна всяка предпазливост и с

напрегнато лице вървеше по главната улица, в далечния край на която се

виждаше кръчма с надпис: "Ломонд - вино и спиртни напитки. Собственик

Оуен Фойл". Зад ъгъла имаше широка двойна порта, водеща към двора,

откъдето открита извита стълба се изкачваше към жилището на Фойловци.

Мери изкачи стълбата и леко почука на вратата. Отвътре се чу дрънкане на

пиано. Дрънкането продължи, но никой не дойде да отвори; после се чу

глас:

Рози, мила, има ли някой на вратата? Виж дали има някой!

Детски глас отговори:

- Сега упражнявам гамата, мамо, иди ти или почакай да потропат пак.

Звукът на пианото се разнесе отново с удвоена енергия и сила, показваща

голямата усърдност.

След моментно колебание Мери щеше да потропа по-силно, но тъкмо протегна

ръка и вън на двора се чу остро свиркане, което постепенно се

приближаваше.

Тя се обърна и в същия миг Денис се появи пред стълбата с любопитно

наведена назад глава. Очите му се разшириха от изненада, като я видя.

Веднага забеляза, че Мери е страшно разстроена, и изтича нагоре по

стълбата.

- Мери! - викна той припряно. - Какво има?

Тя не можа да отговори; дори не можа да каже името му.

- Какво има, скъпа Мери? - зашепна Денис, като се приближи, взе студената

й ръка и нежно я загали. - Баща ти ли?

Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.

- Да се махнем оттук - продумя тя. - Да се махнем оттук, преди да дойде

някой.

Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.

На улицата той разгневен запита:

- Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи,

мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!

Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се

откъсваше от устните й като огромна тежест:

- Ще имам дете.

Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно

ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от

него. Той пусна ръката и и я загледа с разширени, уплашени очи.

- Сигурна ли си? - попита той най-подир.

- Сигурна съм.

- Откъде знаеш?

- Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.

- На лекар? Значи сигурно е?

- Сигурно - глухо повтори тя.

Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе

стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което

превърна веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се

оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто

уловка, които го примамиха и впримчиха в тази заплетена история.

Приятните идилични планове да се ожени за нея, увлекателните

приготовления, които той замисляше, сега му тежаха като вериги,

приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да изпълни.

Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която

той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това

да те накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му

се подиграват по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се

стори толкова непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в

главата му се мярнаха Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да

емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един

свободен, млад човек, никога не бяха му се виждали така привлекателни

както сега. Нова мисъл му дойде наум.

- Кога каза докторът, че ще.. .

Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да

разбере смисъла.

- Той каза през февруари - отговори тя и извърна лице.

Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна

нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете,

което ще остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно.

Наложителната необходимост да се ожени отново угнетяващо му се натрапи.

Той не знаеше колко време можеше тя да остане неразкрита, преди

бременността й да стане очевидна. Макар понякога да бе слушал сред

другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са оставали

неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има

силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя

трябваше да се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде

дом. Тя трябваше да почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я