i 5669a7f8bc5fef14

за Агнес. Тя бе така погълната от доброжелателна щедрост, че не забеляза

лошия вид на дъщеря си.

- И да не забравиш да й кажеш, че сладкото е от тази година - викна тя

подир Мери на портата - и че в кейка съм сложила две яйца! И не й оставяй

писмото! Кажи й, че си го искам обратно.

На Мери оставаха двадесет минути да стигне до гарата, тя нямаше време за

губене. Тежкият пакет, съдържащ килограм кейк и килограм сладко, изпъваше

ръката й: както беше прималяла, мисълта за разкошния кейк я разстройваше,

а ароматичното сладко изпълваше с погнуса въображението й. Тя нямаше

време да предаде пакета на Агнес, а явно бе невъзможно да го разнася цял

следобед със себе си. Започнала бе вече едно отчаяно деяние и сега нещо я

подбуждаше към нова дързост. Нещо я караше да се отърве от суетния

подарък на Мама, да го пусне незабелязано в

канала или да го захвърли в някой близък двор. Теглото му я изморяваше, а

отвращението от мисълта за съдържанието му я тласна към внезапно

безразсъдство. До тротоара бе застанало едно момченце, окъсано, босо и

мръсно, и скръбно шареше с тебешир по тухлената стена. На минаване край

него с внезапен греховен порив Мери бутна пакета в ръцете на слисания

гамен. Без да съзнава какво върши, тя пошушна:

- Вземи! Бързо! Вътре има нещо за ядене!

Хлапето я изгледа удивено с ококорени очи, които показваха по-ясно от

всяка членоразделна реч дълбокото му подозрение към разни непознати,

които под предлог на човеколюбив се опитват да му натрапят тежки пакети.

Поглеждайки я недоверчиво с едно око, то разкъса хартиената обвивка, за

да се увери, че не го мамят, но когато богатото съдържание се разкри пред

смаяния му поглед, мушна пакета под мишница, разви бясна скорост, преди

тази странна дама да си е върнала здравия разум, и изчезна като дим

надолу по улицата.

Мери бе потресена от собствената си наглост. Изведнъж и причерня, като се

запита как ще скрие от майка си тази непростима постъпка, по какъв начин

би могла да обясни безследното изчезване на плодовете на честния труд на

Мама. Напразно се опитваше да се утеши с мисълта, че ще предаде писмото

на Агнес, като се върне след четири часа; лицето и си остана разстроено

по целия път до гарата.

Във влака за Дарок тя положи неимоверни усилия да съсредоточи измореното

си внимание върху осъществяването на плана си, отбелязвайки предварително

в ума си стъпките, които трябваше да предприеме; тя бе решена да не

допусне повтаряне на слабостта и колебанието от предишния ден. Мери

познаваше Дарок достатъчно добре, защото бе идвала тук няколко пъти,

преди за нея градът да бъде обкръжен с романтичен ореол като място,

където живееше Денис. Откакто тя узна, че той живее тук, това сиво

градче, състоящо се предимно от химически и бояджийски заводи, чиито

отпадъци често замърсяваха бистрите води на Ливън в Долното му течение,

бе претърпяло вълшебна и абсолютна метаморфоза. Лошо павираните тесни

улички й се струваха широки, защото Денис ходеше по тях,

опушените сгради и изглеждаха по-разкошни, защото между тях бе отрасъл

той.

Приближавайки до този чаровен град, Мери, въпреки угнетяващата тревога,

просто се задъха от нетърпение. Тя нямаше за цел да търси Денис, но не

можеше да потисне напиращото в гърдите й вълнение от мисълта, че се

приближава до него, че е в неговия град.

Когато влакът навлезе в дарокската гара, тя бързо напусна купето, предаде

билета си и бе между първите неколцина пътници, които напускаха перона. С

уверена стъпка и бързайки, колкото й позволяваха силите, тя премина по

главната улица, сви изведнъж наляво и навлезе в тих жилищен квартал.

Никой от минувачите не я познаваше; външността й не предизвикваше нито

учудване, нито интерес. Въпреки че му липсваше атмосферата на

административен център, Дарок бе голям колкото Ливънфорд и всъщност беше

единственият голям град на разстояние от дванадесет мили, така че за Мери

бе лесно да се гмурне незабелязано в оживените улици и да се слее с

изпълващата ги тълпа. Именно затова тя бе избрала Дарок за сегашната си

цел.

Когато измина половината улица, тя с облекчение установи, че паметта й не

бе изменила. Изправена пред полукръг от къщи с тераси, тя решително се

приближи до последния дом и веднага шумно позвъни. Дребна прислужница със

синя памучна престилка отвори вратата.

- В къщи ли е докторът? - запита Мери.

- Моля, заповядайте - отговори малкото слугинче с безразлично изражение

на човек, комуто е омръзнало да повтаря същите думи.

Прислужницата въведе Мери в чакалнята. Тя бе наредена бедно, с тънък

протрит килим на пода, обзаведена с няколко стола, намиращи се в различна

степен на разнебитеност, и голяма дъбова маса, върху която лежаха окъсани

като баница стари списания и бе поставена розова порцеланова ваза с

повехнали аспидистри1.

- Как се казвате? - попита апатично малката робиня на вратата..

---

1 А с п и д и с т р а No"- цвете, известно у нас и под името семейно

щастие. - Б. пр.

- Госпожица Уинифред Браун - отговори Мери отчетливо. Сега тя ясно

съзна, че лъжеше! Вместо да седи в Ливънфорд в приятелски разговор със

законната годеница на брат си, след като бе захвърлила пакета на майка