i 5669a7f8bc5fef14

изгледа внимателно и докато наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с

много по-тежко отчаяние от неговото, за пръв път помисли за нея вместо за

себе си.

След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се

осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му

напомни, че трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се

съвзе, но все пак думите му звучаха рязко и неубедително.

- Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да

поговорим.

- Трябва ли да се върна в Ливънфорд? - попита тя тихо.

Той помисли малко, преди да отговори:

- Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли

дойде?

- Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.

Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха

разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.

- Не може да чакаш следващия влак - съгласи се той. - Ще стане много

късно.

Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата

обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака.

Денис я хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея,

след като му бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и

измъченото й лице се озари от бледа усмивка.

- Само тебе имам, Денис - пошепна тя, когато тръгнаха заедно.

Но за нещастие чакалнята на гарата бе пълна; една баба, няколко ратаи и

двама бояджийски работници седяха и зяпаха един към друг и към голите

стени. Невъзможно беше да се разговаря тук и затова Денис изведе Мери на

далечния край на перона, където, след като бе успял да се съвземе през

кратката разходка и след като си бе припомнил чрез допира на ръката й за

нейния чар и красота, за прекрасната привлекателност на свежото й тяло,

той събра сили да се усмихне.

- Не е толкова страшно, Мери, в края на краищата, щом сме заедно.

- Ако сега ме изоставиш, Денис, ще се удавя в Ливън. Ще се убия по

някакъв начин.

Очите му срещнаха нейните и той можа да види, че тя съвсем сериозно

произнася всяка една от тези мрачни думи. Той отново нежно притисна

ръката й. Как можа дори за миг да помисли да изостави това мило,

беззащитно същество, което щеше и до днес да е девица, ако не беше той, и

което пак заради него скоро щеше да стане майка. И колко страстно

привързана беше тя към него! Той изпита буйна радост, като видя как

напълно Мери зависеше от него и как покорно се подчинява на волята му.

Духът му се съвзе от смазващия удар, който бе понесъл, и той започна да

мисли свързано и нормално.

- Всичко ще оставиш на мен! - каза той.

- Всичко - повтори тя.

- Тогава трябва да си идеш в къщи, мила, и да се помъчиш да се държиш,

като че ли нищо не е било. Зная колко ще ни е трудно, но трябва да ми

дадеш колкото може повече време да се приготвя.

- Кога можем да се оженим? Тези думи й струваха неимоверни усилия, но

сега,

когато вече знаеше всичко, тя смътно чувствуваше, че тялото й ще остане

осквернено, докато не узнае кога той ще се ожени за нея.

Той размисли.

- Към края на годината ми предстои голяма обиколка по служба - тя е много

важна. Можеш ли да

чакаш, докато мине тя? - запита той несигурно. Дотогава бих могъл да

приготвя всичко... И ще можем да се оженим и веднага да се нанесем в

някоя малка къщичка ... Не в Дарок или Ливънфорд, но може би в Гаршейк.

Идеята му за къщичка в Гаршейк ги ободри. И двамата веднага си

представиха тихото старо селце, скупчено тъй уютно до устието на реката.

- Бих могла да чакам дотогава - отговори Мери с копнеж и видя в мислите

си една от малките варосани къщички на селото, заградена с червени рози,

с порта, обрасла с пълзящ клематис - къщичката, в която детето по

тайнствен начин щеше да дойде в прегръдките й. Тя погледна Денис и почти

се усмихна.

- Няма да те изоставя, мила - каза той. - Ако си храбра ... и издържиш

колкото може повече.

Влакът навлезе в гарата и бабата, ратаите и двамата работници се втурнаха

към местата си. Мери можа само набързо да се сбогува с Денис, който я

настани в купето. Влакът тръгна, той затича до него и до последния момент

държа ръката й, а когато трябваше да се пуснат, Мери сърцато му извика:

- Помня девиза ти, Денис, скъпи!

Той се усмихна и в отговор размаха шапка, докато влакът се скри зад завоя

и те се изгубиха от поглед.

Мери наистина бе храбра, а сега, след като узна най-лошото, бе готова да

употреби цялата си издръжливост, за да постигне единствената си надежда

за щастие. Срещата с Денис я спаси. Той беше и в бъдеще щеше да бъде

спасение за нея. Подкрепена от съзнанието, че е споделила тайната си с

него, тя сега усещаше у себе си сили да понесе всичко, докато той я

отведе завинаги. Тя потреперя при спомена за посещението при доктора, но

решително потисна в паметта си противните преживявания от последните два

часа. Заради Денис щеше да бъде храбра.

Завърнала се в Ливънфорд, Мери побърза да предаде писмото на Агнес Мойр и

с облекчение узна, че Агнес се е качила горе да изпие чая си. Затова Мери

и остави писмото в магазина заедно с всички поздрави и заръки на госпожа

Броуди и изчезна, доволна, че не я разпитваха.