i 5669a7f8bc5fef14

бледното, хлътнало лице на Мери и напипа слабия й неравномерен пулс.

Докато той гледаше с невъзмутимо спокойствие секундарника на часовника

си, старата жена бе впила тревожен поглед в лицето му.

- Как мислите, докторе, ще умре ли? о - Коя е тя? - попита той.

Старицата поклати глава отрицателно.

- Не знам, бога ми. Но каква е хубавица, а толкова се намъчи, докторе -

рече тя, като че го молеше да направи всичко, което е по силите му.

- Къде е бебето? - попита докторът.

- В кухнята. Още е живо, но такова едно слабичко, горкото.

Като лекар той гледаше хладнокръвно и изпитателно неподвижната фигура

пред себе си, но като човек беше трогнат. С опитния си поглед сякаш

четеше историята на всички страдания на Мери, като че тази история бе

незаличимо написана върху лицето й. Той забеляза изострения й тънък, прав

нос, хлътналите кръгове под тъмните й очи, тъжно отпуснатите ъгли на

безкръвните й меки устни. Чувство на състрадание го обзе, премесено с

прилив на необикновена, дълбока нежност.

Той отново взе слабата отпусната ръка на Мери в своята, сякаш за да влее

струя живот от своето изпълнено с жизненост тяло в нейното; после, като

обърна ръката й, видя дупката на дланта й и възкликна неволно:

- Горката! Колко е млада и безпомощна.

Сетне, засрамен от слабостта си, продължи рязко:

- Състоянието й е тежко. Кръвоизлив, лош кръвоизлив и нервно сътресение -

бог знае от какво. Ще трябва да я отведем в болницата - добави той

накрая.

При тези думи синът, който стоеше мълчалив отзад, се обади от вратата:

- Ако искате, докторе, веднага ще запрегна коня в колата.

Ренуик погледна старицата, очаквайки съгласието й. Тя нетърпеливо закима

с глава и сключи умолително ръце.

- Добре, да вървим!

Докторът изпъна плещи. На хонорар той не разчиташе и тази визита можеше

да му донесе само затруднения и да изложи на опасност незатвърдената му

още репутация. Но нещо го подтикваше да се заеме с този случай.

Чувствуваше, че трябва да се заеме. В тъмните му очи блесна гонещо

желание;да спаси Мери.

- Не е само нервното сътресение - високо каза той. - Не ми харесва

дишането и. Може би има пневмония и ако е така... - Той изразително

поклати глава, обърна се, наведе се над чантата си, извади някакви

средства за усилване и ги приложи, доколкото му позволяваха

обстоятелствата. Когато свърши, пред вратата седеше колата - груба селска

каруца,

дълбока и тежка като фургон. Бебето повиха в одеяла и внимателно го

сложиха в единия ъгъл, после вдигнаха Мери и я положиха до детето. Накрая

се качи и Ренуик и подхвана Мери с ръце, а селянинът седна на мястото си

и шибна конете. Така те се отправиха в нощта към болницата;

необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а

с двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на

Мери от ударите, предизвикани от неравния път.

Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се,

затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата.

Когато влезе в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени

удара. Тя отиде тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно

старите очила със стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно

зачете.

XI

Вятърът, който духаше яростно в западната част

на страната, духаше още по-яростно в източната. В

неделя следобед, когато в Ливънфорд и околностите

цареше хаос, в графствата по източното крайбрежие

опустошенията бяха още по-големи.

В Единбург Денис с мъка вървеше по Принсес стрийт; вятърът, който

беснееше по сивия, пометен от бурята булевард, вдигаше палтото му над

главата и го заваляше. Денис обичаше този вятър; чувствуваше собствената

си сила, когато, борейки се, си проправяше път срещу него. С шапка в

ръка, разрошен и с отворена уста той си пробиваше път срещу вихъра.

Вятърът пееше в ушите му, свистейки като гигантски пумпал, а и Денис

пееше или по-точно инстинктивно издаваше нечленоразделни звуци - израз на

напиращите в него жизнени сили. Повечето от малобройните минувачи неволно

се обръщаха след него и завистливо процеждаха между посинелите си

треперещи устни: "Ама че юначага!"

Беше четири без четвърт. Денис бе закусил рано

у Маккинли - "Семеен и търговски хотел без спиртни напитки". Добре си

вършеха работата там - без всякаква показност, но затова пък имаше голямо

изобилие от вкусна храна. Денис очисти цял поднос със салам и бял пудинг,

изяде една порция кейк от овесени ядки и пресуши чайника в собствената

приемна на Маккинли. Старата Мама Маккинли бе готова да угажда във всичко

на Денис - той й беше симпатичен, както на повечето хора, и когато

пристигнеше в Единбург, винаги отсядаше у тях. На тръгване тя му подари

голям пакет сандвичи, за да поддържа телесните си сили, докато пристигне

в Дънди късно вечерта, а за да поддържа духа му, докато пак се видят, му

даде силна, звучна целувка. "Добре е да имаш приятели" - мислеше Денис с

благодарност, докато попипваше пакета със сандвичи в страничния си джоб и

крачеше по пътя за Грантон, за да замине с ферибота през залива Форт за

Бърнтисленд. Той бе недоволен от времето само защото се боеше, че може би