i 5669a7f8bc5fef14

ние всички сме момчета от Бърнтисленд и скоро няма да правим такава

разходка до Единбург. След тая буря в морето у дома ще бъде много добре.

Те тържествено се ръкуваха с Денис и чувствуваха, че никога няма да го

забравят. Дълго след това щяха да повтарят помежду си: "Ех, че момче беше

онова, дето премина с нас залива в бурята! Пет пари не даваше за нищо!"

Когато си тръгнаха, Денис се запъти към гарата. Влакът за Дънди, който

имаше връзка с парахода за Грантон и тръгваше в пет часа и двадесет и

седем минути, беше вече на гарата и тъй като сега часът бе пет и

двадесет, Денис излезе на перона и занаднича през прозорците, за да си

намери свободно купе в трета класа. Оказа се, че броят на пътниците е по-

голям, отколкото би могло да се очаква в такова време, и Денис мина

покрай целия влак чак до локомотива, без да намери свободно място. До

локомотива стоеше кондукторът и разговаряше с машиниста. Денис позна

кондуктора, с когото той, с присъщата си общителност, се бе сприятелил

при едно предишно пътуване, и пристъпи към него.

- Как сте, Дейви Макбийт? - каза той. Кондукторът обърна глава и след

като един миг

го гледа в недоумение, очите му светнаха.

- Я виж!,Та това сте вие, господин Фойл! - сърдечно възкликна той. - Не

можах да ви позная изведнъж.

- В Донигол други като мене няма - ухили се Денис.

- И към вас ли е такова времето? - попита Макбийт. - Ние с Митчел - той

посочи машиниста - тъкмо говорехме за бурята; вятърът ни плаши. Духа в

опасна посока.

- Нима може да върне назад стария пухтящ змей? - засмя се Денис.

Митчел неодобрително поклати глава.

- Това съвсем не е за смях - рече той и погледът му изразяваше нещо

повече от думите.

После, като се обърна към другаря си в кабината, попита:

- Как е монометърът, Джон?

Появи се черното лице на огняря, чиято усмивка разкри белите му зъби.

- Пара има да стигнем до Абърдийн, та дори отвъд, ако искаш - каза той.

- Няма нужда да отиваме до Абърдийн! Дано с теб, Джон Маршал, стигнем до

Дънди - сухо отвърна машинистът.

- Как мислиш, локомотивът ще издържи ли? - сериозно запита Макбийт,

забравил за минута Денис.

- Не мога да кажа, но ще разберем това, и то много скоро - тайнствено

отговори Митчел.

- Каква е тази загадка? - попита Денис, като гледаше ту единия, ту

другия.

Ухилената физиономия на огняря се появи на вратата на пещта, а

отраженията от пламъците играеха по черното му, лъснало лице.

- Боят се нещо за моста - гръмко се засмя той, като продължаваше да гребе

с лопатата. - Не знаят още какво значи стомана и цимент.

- Я се пръждосвай - гневно викна Митчел. - Мостът е дълъг цели две мили,

а проклетият вятър духа точно срещу него и се е разбеснял като триста

дяволи.

При тези думи всички притихнаха, но Макбийт трепна и погледна часовника

си.

- Хайде, било що било - рече той. - Разписанието казва, че трябва да

тръгваме. Хайде, господин Фойл.

- Какво точно ви тревожи? - попита Денис, като тръгна по перона с

кондуктора.

Дейви Макбийт го погледна с крайчеца на окото си, но не отговори. Реши

явно да промени темата на разговора, той каза:

- Я какво хубаво палто имате!

- Харесва ли ви?

- И още как! Чудесно за такава нощ, пък и елегантно.

- Подхожда ли за младоженец? - попита Денис и доверително побутна с лакът

събеседника си.

- Разбира се - разсеяно отвърна кондукторът; после го погледна

изненадан. - А, какво? Да не би да смятате...

Денис потвърди с глава.

- Не смятам, а вече е решено. Във вторник навярно ще бъда с това палто..

Нали е част от чеиза ми!

Макбийт го погледна насмешливо, суровото му лице се проясни и двамата

весело се засмяха.

- Не думайте! - възкликна Дейви. - А защо не казвате досега. Не губете

време, честна дума! Желая ви всичко най-хубаво - на вас и на любимата ви,

която и да е тя. Доколкото ви познавам, мога да кажа, че не е сбъркала.

Хайде с мен сега. Не може да оставим жениха в тази блъсканица в трета

класа. Трябва да го закараме здрав и читав - каза той и изгледа Денис,

докато отваряше едно първокласно купе.

- Благодаря, Дейви - каза признателно Фойл. - Славен човек сте вие. Ще ви

пратя парче от сватбения кейк да го сложите под възглавницата си.

После добави с по-сериозен тон:

- Ще се видим в Дънди.

Кондукторът се усмихна, кимна му за довиждане и отмина, а миг след това

свирката изпищя, флагчето се размаха и влакът потегли от гарата. г

Останал сам сред заобикалящия го комфорт, Денис се загледа със

задоволство и като се изтегна върху възглавниците, вдигна крак върху

отсрещната седалка и съсредоточено впери поглед в тавана. Постепенно

погледът му се зарея някъде, проби ниския таван и стигна надалеч. Мислеше

за Мери.

Той спокойно разсъждаваше, че ще се ожени във вторник,- не точно така,

както си бе представял, не и така, както понякога бе мечтал, но все пак

ще се ожени. Не е важно как точно ще стане сватбата, важното е че той

вече няма да бъде ерген; Денис още отсега започна да се чувствува по-

стар, натоварен с по-голяма отговорност. Приятна топлина се разля в него,

когато си помисли колко благородно постъпва, като приема така доброволно

тази отговорност. Той отхвърли мисълта, че изобщо някога е пожелавал да

избегне последиците от своята любов.