i ea1403da12425be3

искаш да имаш нищо общо с него. Деймън е най-добрият. Не се оставя да го победят.

Тя се върна на мястото си, а аз погледнах лицата на двамата си потенциални адвокати.

Разбирах какво имаше предвид Даниела. Ейдриън я беше убедил да наеме Деймън за

мен, а тя беше убедила Деймън да ме защитава. Да откажа щеше да е удар за нея, а

имайки предвид, че тя беше една от малкото знатни морои, които одобряваха Ейдриън

да е с мен, определено не исках да загубя симпатиите й. Пък и ако това беше заговор на

аристократите, може би да имам един от тях на своя страна беше най-добрият начин да

се измъкна.

И въпреки всичко... Това беше Ейб, който ме гледаше с умната си усмивка. Той

определено беше много добър в това да получава каквото иска, но това до голяма степен

се дължеше на присъствието и репутацията му. Ако наистина имаше някакво абсурдно

доказателство срещу мен, държанието на Ейб нямаше да го накара да изчезне. Разбира

се, той беше хитър. Змия. Можеше да накара невъзможното да се случи – със сигурност

щеше да използва бая връзки за мен.

Това обаче не променяше факта, че не беше адвокат.

Но от друга страна ми беше баща.

Беше ми баща и въпреки че все още почти не се познавахме, не се беше спрял пред

нищо, за да дойде тук и да се разхожда бавно в сивия си костюм с цел да ме защитава.

Беше ли това разкайваща се бащина любов? Беше ли той наистина толкова добър

адвокат? Накрая, истина ли беше това, че кръвта вода не става? Не знаех. Всъщност не

харесвах тази поговорка. Може и да беше вярна за хората, но не важеше за вампирите.

Въпреки това Ейб се взираше в мен с тъмнокафявите си очи, почти същите като моите.

Вярвай ми, сякаш казваше. Но можех ли? Можех ли да вярвам на семейството си? Щях

да вярвам на майка си, ако беше тук, а знаех, че тя щеше да вярва на Ейб.

Въздъхнах и го посочих.

- Избирам него, - но добавих по-тихо. - Не ме разочаровай, Змей.

Усмивката на Ейб се разшири, докато залата се изпълни с шокирани възклицания, а

Деймън запротестира с обида. Може би в началото се беше наложило Даниела да го

убеждава да поеме делото, но сега то се беше превърнало във въпрос на чест за него.

Репутацията му току-що беше опетнена от отказа ми да ме защитава.

Но аз бях направила избора си и вбесената съдийка не искаше да чува повече спорове

на тази тема. Тя отпрати Деймън и Ейб се мушна на мястото му. Съдията започна с

обичайното изложение, обясняващо защо сме тук и т.н. Докато тя говореше, се наведох

към Ейб.

- В какво ме забърка? - изсъсках му.

- Аз? В какво ти си се забъркала? Не можеше ли просто да те прибера от полицейския

участък за употреба на алкохол на малолетен, както правят повечето бащи?

Започвах да разбирам защо хората се дразнеха, когато се шегувах в опасни ситуации.

- Шибаното ми бъдеще е на карта! Ще ме изпратят на дело и ще ме осъдят!

Всяка следа от хумор и веселост изчезна от лицето му. Физиономията му се стегна,

непоносимо сериозна. Тръпка премина по гръбнака ми.

- Това, - каза той с тих равен глас, - е нещо, което, кълна се, никога няма да стане.

Съдията отново концентрира вниманието си върху нас и прокурора, жена на име Айрис

Кейн. Не беше име на аристократ, но тя изглеждаше твърде консервативна. Може би

беше просто адвокатска черта. Преди доказателствата срещу мен да бъдат обявени,

убийството на кралицата беше описано с всичките му ужасни детайли. Как е била

открита в леглото си тази сутрин със сребърен кол в сърцето и дълбок израз на ужас и

изненада на лицето. Имало кръв навсякъде – по нощницата й, по чаршафите, по кожата

й... Снимки бяха показани на всички в залата, което предизвика различни реакции.

Ахвания от изненада. Още страх и паника. А някои... Някои хора заридаха. Някои от

тези сълзи несъмнено бяха заради цялата ужасна ситуация, но мисля, че много плакаха, понеже бяха харесвали или обичали Татяна. Тя беше студена и рязка на моменти, но по-

голямата част от царуването й беше мирна и справедлива.

След снимките ме повикаха. Изслушването не протече като обикновено дело. Нямаше

официални резки смени на адвокатите, докато разпитват свидетелите. Просто стояха

там и се редуваха да ми задават въпроси, докато съдията поддържаше реда.

- Госпожице Хатауей, - започна Айрис, пропускайки титлата ми. - По кое време се

върнахте в стаята си миналата вечер?

- Не съм сигурна за точното време... - Фокусирах се върху нея и Ейб, вместо върху

морето от лица зад тях. - Някъде около пет, предполагам. Може би шест.

- Имаше ли някого с Вас?

- Не, всъщност... Да. По-късно. - О, Боже, ето, че и това идваше. - Хм, Ейдриън Ивашков

ме посети.

- Кога пристигна той? - попита Ейб.

- И за това не съм сигурна. Няколко часа след като се прибрах, предполагам.

Ейб обърна чаровната си усмивка към Айрис, която шумолеше с някакви документи.

- Убийството на кралицата най-вероятно е извършено между седем и осем. Роуз не е

била сама – разбира се, ще имаме нужда от господин Ивашков да свидетелства за това.

Очите ми се спряха за кратко върху публиката. Даниела изглеждаше пребледняла. Това

беше кошмар за нея: Ейдриън да бъде замесен. Поглеждайки малко по-назад, видях, че