i ea1403da12425be3

- Би ли казала името си? – попита тя.

Вече го беше направила вместо мен, но все пак рекох:

- Роузмари Хатауей.

- На колко години си?

- 18?

- И откога си на 18?

- Няколко месеца.

Тя изчака известно време, за да остави разговорът дотук да бъде асимилиран, сякаш

това беше много важна информация.

- Госпожице Хатауей, разбираме, че по това време сте се оттеглила от академията “Св.

Владимир”. Така ли е?

За това ли беше всичко? Не за пътуването с Лиса до Вегас?

- Да, - но не предложих повече информация. О, Боже. Надявах се да не попита за

Дмитрий. Не би трябвало да знаеше за връзката ми с него, но не се знаеше каква

информация можеше да се е разпространила.

- Отишла си до Русия, за да преследваш стригой.

- Да.

- Като лично отмъщение след атаката над “Св. Владимир”?

- Ъъ... да.

Никой не каза нищо, но отговорът ми определено породи движение в залата. Хората се

размърдаха неспокойно и започнаха да се споглеждат. Стригоите винаги пораждаха

страх и все още беше нещо необичайно сред нас някой да ги издирва.

Странно, но Татяна изглеждаше доста доволна от потвърждението ми. Дали това щеше

да бъде използвано срещу мен?

- Да приемем тогава – продължи тя, - че сте от онези, които вярват в директните схватки

със стригоите?

- Да.

- Много реагираха по различен начин след ужасната атака над “Св. Владимир”, - рече

тя. – Не си единственият дампир, който искаше да нападне отново стригоите, макар че

си определено най-младият.

Не знаех за други, които са тръгнали така доброволно – е, като изключа безумните

дампири в Русия. Ако това беше историята за пътуването ми, в която тя искаше да

вярва, за мен нямаше проблем.

- Имаме доклади и от пазителите, и от Алхимиците в Русия, че си успяла, - тогава за

пръв път чух Алхимиците да бъдат споменавани пред хора, ала те, разбира се, бяха

позната тема за Съвета. – Можеш ли да ми кажеш колко уби?

- Аз... – зяпнах изненадана. – Не съм сигурна, Ваше величество. Поне... – раздвижих

мозъка си. – Седем, - може и да бяха повече. И тя така си помисли.

- Това май е скромна самооценка, ако я сравним с това, което нашите източници ни

казаха, - отбеляза тя важно. – Както и да е, все пак бройката е впечатляваща. Сама ли

извърши убийствата?

- Понякога да. Понякога получавах помощ. Имаше... някои други дампири, с които

работих известно време. – технически бях получавала помощ и от стригои, но нямаше

да го спомена.

- Приблизително на твоята възраст ли бяха?

- Да.

Татяна не каза нищо повече и като по знак една жена до нея заговори. Мисля, че беше

принцеса Конта.

- Кога убихте стригой за първи път?

Намръщих се.

- Миналия декември.

- И тогава бяхте на 17?

- Да.

- Сама ли извършихте убийството?

- Ами... по-голямата част. Няколко мои приятели ми помогнаха като разсеяха

противника, - надявах се, че няма да поискат повече детайли. Първото ми убийство се

случи, когато Мейсън умря и като изключа събитията около Дмитрий, този спомен ме

измъчваше най-много.

Но принцеса Конта не искаше прекалено много детайли. Тя и останалите – които скоро

се присъединиха към разпита – най-вече искаха да знаят за убийствата ми. Бяха леко

заинтересовани от помощта, оказана ми от други дампири, но не искаха изобщо да се

задълбочават в събитията, когато бях получила помощ от морои. Също така обсъдиха

дисциплинарното ми досие, което намерих за объркващо. Останалите от подробностите

ми в Академията бяха споменати – изключителните ми оценки по практика, как бях

една от най-добрите, когато с Лиса преминахме във второкурсната година и как бързо

бях наваксала изгубеното време и бях станала отново сред най-добрите в класа (поне

що се отнасяше до боевете). Също така коментираха как защитавах Лиса, независимо

къде се намирахме и най-накрая приключиха с изключителните ми резултати от

крайните изпити.

- Благодаря ви, пазител Хатауей. Може да си тръгнете.

Презрителният глас на Татяна не остави и капка съмнение. Тя искаше да си тръгна. Аз

само това и чаках, като се поклоних отново и се втурнах навън. Хвърлих бърз поглед

към Таша и Ейдриън, докато минавах и чух как гласът на кралицата прозвъна, докато

отварях вратата:

- С това нашият съвет за днес приключва. Ще се съберем отново утре.

Не се изненадах, че Ейдриън ме настигна няколко минути по-късно. Ханс не ми беше

наредил да се върна и да работя след събранието, така че реших да счета това като

освобождаване.

- Добре, - казах, като приплъзнах ръка в тази на Ейдриън. – Просветли ме с кралския ти

политически възглед. За какво беше всичко това?

- Нямам идея. Аз съм последният, когото трябва да питаш за политика, - каза той. –

Дори не ходя по тези неща, но Таша ме намери в последната секунда и ми каза да

тръгна с нея. Предполагам е чула, че ще си там, но и тя беше доста объркана.

Нито един от нас не каза нищо, но осъзнах, че го водех към една от сградите, които

предоставяха търговските услуги – ресторанти, магазини и пр. Изведнъж осъзнах, че

умирам от глад.

- Останах с впечатлението, че това е част от нещо, за което вече са говорили – тя

спомена нещо за предишно събрание.

- Беше затворено. Като утрешното. Никой не знае какво обсъждат.