Даниел не помръдна и аз отново заговорих меко.
- Добре. Виждаш ли въжетата, завързани за основата на напречната греда? Сграбчи ги.
Сграбчи с все сила и не ги пускай, каквото и да става. Ако се налага, увий ги около
ръцете си. Направи го СЕГА!
Той се подчини. Часовникът тиктакаше, не трябваше да губя нито миг. С едно
движение, докато бях приведена, се извърнах и замахнах по въжетата с ножа, който ми
беше даден заедно с кола. Слава богу, острието беше наточено. Пазителите,
организирали изпита, не се шегуваха. Ножът не сряза моментално въжетата, но аз
започнах толкова бързо да режа, че „стригоите” от двете страни нямаха време да
реагират. Въжетата изплющяха точно когато напомних на Даниел да се държи здраво.
Двете половини на моста се залюляха настрани към дървеното скеле, засилени от
теглото на хората, стоящи върху тях. Даниел и аз бяхме подготвени. Тримата
преследвачи зад нас не го очакваха. Двама от тях паднаха. Единият едва успя да улови
дъската и се подхлъзна надолу, преди да се захване по–здраво. В действителност
височината беше само шест фута, ала ми беше наредено да се държа сякаш е петдесет –
достатъчна, за да убие мен и Даниел, ако случайно паднем. Против всички очаквания, той продължаваше да се държи за въжетата. Аз също висях и когато въжетата и дъските
се подпряха в скелето и се успокоиха, започнах да се катеря нагоре като по стълба.
Трудно ми беше да прескоча Даниел, но така имах още една възможност да му повторя
да се държи здраво. Рандал, който чакаше отпред, не падна. Беше стъпил на моста,
когато срязах въжетата – достатъчно, за да бъде изненадан и да загуби равновесие.
Окопитил се бързо, сега стискаше здраво въжетата и се катереше към стабилната
повърхност горе. Почти бе стигнал, когато сграбчих крака му и го спрях. Издърпах го
към мен. Той задържа хватката си и започнахме да се боричкаме. Наясно бях, че
вероятно няма да го издърпам. Но поне пуснах ножа и издърпах кола от колана си – още
един път изпробвах равновесието си. Непохватната стойка на Рандал откри възможност
да го пробода в сърцето и аз се възползвах.
Специално за изпитите използвахме колове с притъпени върхове, такива не можеха да
пробият кожата, но с достатъчно приложена сила да може да убедим противниците си, че знаем какво правим. Прицелих се перфектно и Рандал, който прецени, че това би бил
смъртоносен удар, освободи хватката си и падна от моста. Остана ми болезнената
задача да убедя Даниел да се изкачи. Отне ми много време, но той отново се държеше
точно като изплашен морой. Бях благодарна, задето не му хрумна да пусне въжетата и
да падне. Последваха още много предизвикателства, но аз продължих да се боря, не се
забавих и не позволих на изтощението да ми повлияе. Превключих в боен режим,
сетивата ми се фокусираха върху първичните инстинкти: биене, отбягване, убиване. И
докато бях на тази вълна, продължавах да съм в кондиция, без да се отпускам. В
противен случай нямаше да мога да отреагирам на подобна изненада като с моста.
Справих се с всичко, без да мисля за нищо друго, освен за задачите, които ми предстоят
и за тяхното изпълнение. Опитах се да не мисля за инструкторите като за хора, които
познавам. Отнасях се с тях като със стригои. Нанасях силни удари.
Едва осъзнах кога приключи. Просто стоях насред полето, а покрай мен нямаше кой да
ме атакува. Бях сама. Бавно започнах да забелязвам света около мен. Тълпата в
секторите виеше. Няколко току–що присъединили се инструктори кимаха на колегите
си. Сърцето ми биеше ускорено. Едва когато усмихнатата Албърта потупа ръката ми
осъзнах, че всичко свръши. Изпитанието, което чаках през целия си живот, бе
приключило за миг.
- Хайде, - каза тя, обви с ръка раменете ми и ме поведе към изхода. – Трябва да пийнеш
вода и да поседнеш.
Замаяна, я оставих да ме отведе от игрището, където хората продължаваха да сипят
похвали и да викат името ми. Някъде зад мен чух някой да говори, че трябва да се
направи почивка, за да се поправи мостът. Албърта ме отведе до чакалнята и ме побутна
към пейката. Някой седна до мен и ми подаде бутилка вода. Погледнах нагоре и видях
майка ми. Досега не бях виждала подобно изражение, исписано на лицето й – то
изпълваше чиста гордост.
- Това ли беше? – попитах най–после.
Тя отново ме изненада с искрения си смях.
- Това ли беше? – повтори думите ми. – Роуз, беше на арената пчти час. Ти премина
през изпитанията с шеметна скорост – вероятно това е най–добрия изпит, на който
училището е ставало свидетел.
- Наистина ли? Стори ми се… - „Лесно” не беше подходящата дума. – Просто всичко ми
беше като в мъгла.
Майка ми стисна ръката ми.
- Беше невероятна. Толкова се гордея с теб.
Едва сега осъзнах всичко и усетих как на устните ми заигра усмивка.
- Какво следва? – попитах.
- Вече си пазител.
Много пъти ми бяха правили татуировки, но не можеше да се сравни с церемонията и
фанфарите, които отбелязваха получаването на татуировката, с която давах обет.
Предишните ми татуировки мълнии се дължаха на убийствата, които бях извършила
при трагични обстоятелства: стригоите в Спокан, онези при атаката и спасяването на