Яростта

Елена усети шока, разтърсил тялото му, видя изумлението в очите му. Лицето му пребледня, сякаш някой бе забил с все сила юмрук в стомаха му. Той поклати леко глава в разкаляната земя.

— Не — прошепна. — О, не…

Сякаш го казваше на себе си, сякаш не очакваше тя да го чуе. Протегна ръка към лицето й, но тя я перна.

— О, Елена… — прошепна той.

И последните следи на ярост, на животинска жажда за кръв бяха изчезнали от лицето му. Очите му бяха замъглени, изпълнени с безкрайна печал.

И уязвими. Елена се възползва от този момент на слабост и се стрелна към врата му. Ръката му се повдигна, за да я отблъсне, но после се отпусна безсилно.

Той се взря за миг в нея с безмерна болка, сетне се предаде. Спря да се бори.

Тя го усети, усети как съпротивата напуска тялото му. Той лежеше върху заледената земя с преплетени в косите парченца сухи дъбови листа и се взираше покрай нея в черното небе, покрито с гъсти облаци.

Свършвай, прозвуча слабият му глас в главата й.

Елена се поколеба за миг. Имаше нещо в тези очи, което събуждаше спомени у нея. Как тя, огряна от лунната светлина, седи в таванска стая… Но спомените бяха твърде смътни. Не можеше да ги задържи, а усилието я замайваше, караше я да се чувства зле.

Този трябваше да умре, този зеленоок тип, който се казваше Стефан. Защото бе наранил него, другия, този, с когото Елена бе родена да бъде. Никой не можеше да го нарани и да остане жив.

Впи зъби в гърлото му и ги заби дълбоко.

В същия миг осъзна, че не го прави както трябва. Не бе улучила артерия или вена. Захапа отново, ядосана от неопитността си. Усещането да хапеш беше приятно, но не излизаше много кръв. Объркана, тя се надигна, после отново впи устни в шията му. Усети как тялото му конвулсивно потръпна.

Този път беше по-добре. Този път улучи вената, но не я бе захапала достатъчно надълбоко. Малка драскотина като тази нямаше да й свърши работа. Трябваше да я разкъса докрай, за да потече гъстата гореща кръв.

Жертвата й отново потръпна, когато тя с подновена ярост впи зъби в гърлото му. Вече усещаше как плътта поддава, когато две ръце я отдръпнаха, повдигнаха я отзад.

Елена се озъби, отказвайки да пусне гърлото. Но ръцете не я пускаха. Една ръка се обви около кръста й, пръсти се вплетоха в косите й. Тя се съпротивляваше, вкопчила зъби и нокти в жертвата си.

Пусни го. Остави го!

Гласът беше остър и заповеднически, бръснещ като студен вятър. Елена го позна и спря да се бори с ръцете, които искаха да я отдръпнат. Когато я сложи на земята и тя вдигна глава, за да го види, името изникна в съзнанието й. Деймън. Неговото име беше Деймън. Втренчи се нацупено в него, раздразнена, че й отнемат плячката, но го послуша.

Стефан се надигна, вратът му бе облян в кръв, която се стичаше по ризата му. Елена облиза устните си. Прониза я тръпка на ловец, която пулсираше във всяка фибра на тялото й. Отново се почувства замаяна.

— От думите ти останах с впечатлението, че тя е мъртва — рече на глас Деймън.

Гледаше към Стефан, който беше още по-блед отпреди, ако това изобщо беше възможно. Побелялото му лице излъчваше безкрайна безнадеждност.

— Погледни я — беше всичко, което каза.

Една ръка повдигна брадичката й, наклони лицето й. Тя срещна, без да трепне, присвитите черни очи на Деймън. После дългите тънки пръсти докоснаха устните й, плъзнаха се между тях. Елена инстинктивно ги захапа, но не много силно. Пръстът на Деймън напипа острата извивка на кучешкия й зъб и този път Елена захапа малко по-силно, както правят малките котенца.

Лицето на Деймън остана безизразно, очите му я пронизваха строго.

— Знаеш ли къде си? — попита той.

Тя се озърна. Дървета.

— В гората — отвърна предпазливо и очите й се върнаха към него.

— А този кой е?

Погледът й проследи пръста му.

— Стефан — изрече равнодушно. — Твоят брат.

— А аз кой съм? Знаеш ли кой съм аз?

Тя му се усмихна, показвайки острите си зъби.

— Разбира се, че зная. Ти си Деймън и аз те обичам.

2

— Това искаше, нали, Деймън? — Гласът на Стефан излъчваше стаена ярост. — Е, можеш да си доволен, вече го постигна. Искаше да я направиш като нас, като теб. Не ти беше достатъчно само да я убиеш.

Деймън не го погледна. Гледаше напрегнато Елена с хлътналите си черни очи, без да пуска брадичката й.

— Казваш го за трети път и вече започна малко да ми писва — отбеляза той меко. Макар и ранен и леко задъхан, той все пак се владееше, контролираше ситуацията. — Елена, убих ли те?

— Разбира се, че не — отвърна тя и преплете пръсти с тези на другата му ръка. Започваше да става нетърпелива. За какво изобщо говореха тези двамата? Никой не е бил убит.

— Никога не съм те смятал за лъжец — рече Стефан на Деймън с горчивина в гласа. — Можеш да си всичко друго, но не и това. Никога досега не съм те чувал да мамиш.

— Всеки миг — заговори Деймън — ще изгубя търпение.

Какво повече би могъл да ми сториш, попита мълчаливо Стефан. Да ме убиеш, би било акт на милосърдие.