Яростта (Книга трета)

Л. Дж. Смит Яростта Книга трета

На моята леля Марджи, както и в памет на леля Агнес и леля Елеанори, които винаги са поощрявали фантазиите ми.

1

Елена излезе на поляната.

Опадалите и изсъхнали есенни листа под краката й бяха замръзнали в калта. Беше мръкнало и макар че бурята стихваше, в гората ставаше все по-студено. Но Елена не усещаше студа.

Нито мракът й пречеше. Зениците й бяха широко отворени, поглъщайки последните отблясъци светлина, невидими за хората. Виждаше съвсем ясно двете мъжки фигури, които се бяха вкопчили в яростна схватка под големия стар дъб.

Единият имаше гъста черна коса, която вятърът бе разрошил, превръщайки я в бухнала маса от тъмни вълни. Той беше малко по-висок от другия и въпреки че Елена не можеше да види лицето му, някак си знаеше, че очите му са зелени.

Другият също имаше буйна черна коса, но тя бе права и лъскава почти като козина на животно. Бе оголил зъби в зловеща гримаса, а гъвкавото му тяло се извиваше с грацията на хищник. Очите му бяха черни.

Елена ги наблюдава няколко минути, без да помръдне. Беше забравила защо е дошла тук, защо е била призована тук от отгласите на схватката им, отекнали в съзнанието й. Беше толкова близо, че гневът, омразата и болката бяха почти оглушителни, както безмълвните викове, идващи от борещите се. Телата им се бяха вкопчили в смъртоносна схватка.

Кой ли от двамата ще победи, запита се Елена. И двамата бяха ранени и кървяха, а лявата ръка на по-високия висеше под неестествен ъгъл. Той току-що бе приковал съперника си към изкривения ствол на дъба. Яростта му бе толкова силна, че Елена усещаше вкуса й, чуваше я. Знаеше, че тъкмо тази ярост му дава невероятна сила.

В този миг тя си спомни защо беше дошла. Как бе могла да забрави? Той беше ранен. Съзнанието му я бе призовало тук, изпълвайки я с бушуващи вълни на гняв и болка. Беше дошла, за да му помогне, защото му принадлежеше.

Сега двамата мъже се търкаляха върху заледената земя, ръмжаха и се бореха като освирепели вълци. Безшумно и пъргаво Елена се приближи към тях. Този с вълнистата коса и зелените очи — Стефан, отекна шепот в главата й — беше отгоре, а пръстите му стискаха гърлото на другия. Гневът я заля като мощна вълна — гняв и яростно желание да закриля се преплитаха в едно. Тя се протегна между двамата, за да сграбчи ръката, която душеше, за да изскубне вкопчените пръсти.

Не й хрумна, че не би трябвало да притежава достатъчно сила, за да го стори. Тя беше силна и това бе всичко. Хвърли се с цялата си тежест, изтръгвайки притиснатия към земята от хватката на противника му. С добре премерено движение удари силно ранената му ръка и го запрати проснат по лице върху заледената кал, покрита с изсъхнали листа. Пръстите й се стегнаха около врата му и започнаха да го душат отзад.

Атаката й го изненада, но той далеч не бе готов да се предаде. Отвърна на удара й, като здравата му ръка се насочи към гърлото й. Палецът му се заби в гръкляна й.

Елена се извърна към ръката и оголи зъби. Мозъкът й не разбираше действията й, но тялото й знаеше какво да прави. Зъбите й бяха оръжие и те се забиха в плътта, засмукаха бликналата кръв.

Но той беше по-силен от нея. Разтърси рамене и се извъртя, като се измъкна от ръцете й, сетне я запрати на земята. В следващия миг вече бе надвесен над нея с изкривено от животинска ярост лице. Тя изсъска срещу него и ноктите й се спуснаха към очите му, но той отблъсна ръката й.

Щеше да я убие. Елена бе ранена, а той беше далеч по-силен. Устните му се разтеглиха, разкривайки окървавените му зъби. Приличаше на кобра, готова да нападне.

Изведнъж се спря, наведе се над нея и лицето му се промени.

Тя видя как зелените му очи се разшириха. Зениците му, свити до зловещи точици, се уголемиха. Той се взираше в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

Защо я гледа по този начин? Защо просто не приключи с всичко? Но желязната ръка върху рамото й се отпусна. Животинската гримаса изчезна, заменена от изражение на безкрайно смайване и почуда. Той се отдръпна назад и й помогна да седне, докато продължаваше да се взира изумено в лицето й.

— Елена — прошепна. Гласът му пресекна. — Елена, това си ти.

Това ли съм аз, запита се тя, Елена?

Всъщност нямаше значение. Хвърли поглед към стария дъб. Той беше още там, застанал между преплетените корени, стърчащи над земята. Дишаше тежко и се подпираше с ръка на вековния ствол. Гледаше я с бездънните си черни очи изпод смръщени вежди.

Не се тревожи, помисли си тя. Аз ще се погрижа за този. Той е глупав. После се хвърли отново към зеленоокия.

— Елена! — извика той, когато тя го повали по гръб. Здравата му ръка я хвана за рамото, разтърси я. — Елена, това съм аз, Стефан! Елена, погледни ме!

Тя го погледна. Видя единствено оголената кожа на шията му. Изсъска отново, горната й устна се отдръпна назад, оголвайки зъбите й.

Той замръзна.