Яростта (Книга трета)

— Милосърдието ми към теб се изчерпа още преди век — рече на глас Деймън. Най-после пусна брадичката на Елена. — Какво си спомняш от днешния ден? — попита я.

Елена заговори уморено като дете, рецитиращо омразен урок.

— Днес беше празненството по случай Деня на основателите. — Размърда пръсти в ръката му и го погледна. Това беше всичко, което си спомняше, но явно не бе достатъчно. Хваната натясно, се опита да си припомни нещо друго.

— Имаше някого в столовата… Каролайн. — Изрече името, доволна от себе си. — Тя смяташе да прочете дневника ми пред всички и това беше лошо, защото…

— Елена се помъчи да продължи, но споменът й се изплъзна. — Не си спомням защо. Но ние я надхитрихме. — Усмихна му се топло, заговорнически.

— О, „ние“ го направихме, така ли?

— Да. Ти го взе от нея. Направи го заради мен. — Пръстите на свободната й ръка се плъзнаха под якето му, търсейки малката квадратна тетрадка. — Защото ме обичаш. — Напипа я и одраска леко подвързията с нокът. — Обичаш ме, нали?

Откъм центъра на поляната се разнесе немощен стон. Елена се обърна и видя как Стефан отвърна лицето си.

— Елена. Какво стана след това? — Гласът на Деймън прикова отново вниманието й.

— След това? След това леля Джудит започна да спори с мен. — Тя се замисли за миг, после сви рамене.

— За нещо… Аз се ядосах. Тя не ми е майка. Не може да ми нарежда какво да правя.

— Не мисля, че това ще е проблем за в бъдеще. — Гласът на Деймън беше сух. — Какво стана после?

Елена въздъхна тежко.

— После взех колата на Мат. Мат. — Изрече името несъзнателно и прокара език по кучешките си зъби. В съзнанието й изникна красиво лице, руса коса, широки рамене. — Мат.

— И къде отиде с колата на Мат?

— До моста Уикъри — изрече Стефан, обръщайки се към двамата. Очите му бяха пусти.

— Не, отидох в пансиона — поправи го Елена раздразнено. — Да чакам… ммм… забравих. Както и да е, чаках там. После… после започна бурята. Вятър, дъжд и тъй нататък. Не ми хареса. Качих се в колата. Но нещо ме последва.

— Някой те последва — уточни Стефан, вперил поглед в Деймън.

— Не, беше нещо — настоя Елена. Вече й писна от прекъсванията му. — Хайде да отидем някъде другаде, само ние двамата — обърна се тя към Деймън и коленичи така, че да доближи лице до неговото.

— След малко — обеща й той. — Какво беше това нещо, което те преследваше?

Тя се отпусна раздразнено назад.

— Не зная какво беше! Не приличаше на нищо, което съм виждала. Не беше като теб и Стефан. Беше…

В съзнанието й изплуваха образи. Мъгла се стеле над земята. Вятърът свири. Една сянка, бяла, огромна, сякаш самата тя от мъгла. Спуска се над нея като облак, понесен от вятъра.

— Може би е било част от бурята — продължи тя. — Но мислех, че иска да ме нарани. Все пак успях да й избягам. — Пръстите й се заиграха с ципа на якето му и тя му хвърли кокетен поглед изпод дългите си мигли.

За пръв път лицето на Деймън изрази някакво чувство. Устните му се извиха в гримаса.

— Ти й избяга?

— Да. Спомних си какво… някой… ми каза за течащата вода. Създанията на злото не могат да я прекосяват. Затова подкарах към Дроунинг Крийк, към моста. И тогава… — Тя се поколеба, намръщи се объркано, сякаш се опитваше да си спомни по-нататък. Вода. Спомни си водата. Някой крещеше. Но нищо повече.

— И тогава го прекосих — заключи доволно накрая. — Трябва да съм го направила, защото съм тук. И това е всичко. Сега може ли да тръгваме?

Деймън не й отговори.

— Колата е все още в реката — обади се Стефан.

Двамата с Деймън се гледаха като двама възрастни, които водеха спор над главата на неразбиращо дете, враждебността им бе изчезнала за миг. Елена усети прилив на раздразнение. Отвори уста, но Стефан продължи:

— Бони, Мередит и аз я намерихме. Аз се хвърлих във водата и измъкнах Елена, но тогава…

Но тогава какво, намръщи се Елена.

Устните на Деймън се извиха в подигравателна усмивка.

— И се отказа? Точно ти би трябвало да се досетиш какво се е случило. Или идеята ти се е сторила толкова отблъскваща, че дори не си се замислил? Наистина ли би предпочел тя да е мъртва?

— Тя нямаше пулс, не дишаше! — избухна Стефан. Освен това никога не е поемала достатъчно кръв, за да се промени! — Погледът му стана твърд. — Поне не и от мен.

Елена отвори отново уста, но Деймън притисна два пръста към устните й, за да я накара да замълчи.

— И това сега е проблем — спокойно рече. — Или си прекалено сляп, за да го проумееш? Каза ми да я погледна, но по-добре сам я погледни. Тя е в шок, държи се неразумно. О, да, дори аз трябва да го призная. — Замълча за миг и се усмихна ослепително, преди да продължи. — Има нещо повече от обичайното объркване след промяната. Тя се нуждае от кръв, човешка кръв, в противен случай организмът й няма да има достатъчно сили, за да завърши промяната докрай. И тя ще умре.

Какво иска да каже с това, че се държа неразумно, помисли си ядосано Елена.

— Добре съм — изрече през пръстите на Деймън. — Уморена съм, това е всичко. Смятах да поспя, когато чух, че двамата се биете и дойдох, за да ти помогна. А после ти не ми позволи да го убия — додаде тя с отвращение.