Яростта (Книга трета)

— Казвам ти, че няма да се омъжа за теб, поне не толкова скоро, колкото смятахме. Може би дори никога. Маргарет вече изгуби твърде много — заговори тя, без да го поглежда. — Не искам да чувства, че е изгубила и мен.

— Но тя няма да те изгуби. Всъщност дори ще се сдобие с още един близък човек, защото ще бъда тук много повече. Знаеш какви са чувствата ми към нея.

— Съжалявам, Боб, но аз не смятам така.

— Не говориш сериозно. След цялото време, което прекарах тук… след всичко, което направих…

Гласът на леля Джудит беше тих, но непреклонен.

— Аз съм съвсем сериозна.

От клона си на дървото Елена се вгледа с любопитство в Робърт. Една вена пулсираше на слепоочието му, а лицето му бе зачервено.

— Утре ще се чувстваш различно — настоя той.

— Не, няма.

— Не може да го мислиш наистина…

— Мисля го. И не ми казвай, че ще променя решението си, защото няма да го направя.

За миг Робърт се огледа безпомощно и объркано, после лицето му потъмня. Когато заговори отново, гласът му бе равен и студен.

— Разбирам. Е, щом това е последната ти дума, май е по-добре да си вървя.

— Боб. — Леля Джудит се обърна, но той вече беше при вратата. Тя се надигна и се олюля, сякаш не бе сигурна дали да тръгне след него, или да остане. Пръстите й мачкаха червената материя, която държеше. — Боб! — извика отново, този път по-настоятелно. Обърна се, за да пусне кимоното на Елена върху леглото, преди да го последва.

Когато го стори, ахна и закри с ръка устата си. Тялото й се скова. Очите й се втренчиха в Елена през сребристото стъкло на прозореца. Двете останаха неподвижни така дълго време, взрени една в друга. После леля Джудит отпусна ръката си и закрещя.

4

Нещо дръпна рязко Елена от дървото. Тя изписка в знак на протест, падна и се приземи върху краката си като котка. Секунда по-късно коленете й се удариха в земята и се ожулиха.

Надигна се бързо, пръстите й се извиха с насочени нокти, готова да нападне този, който я бе дръпнал. Деймън плесна ръката й.

— Защо ме събори? — изфуча тя.

— Защо не остана там, където ти казах? — тросна й се той.

Двамата се взираха кръвнишки един в другиго, еднакво бесни. После нещо отвлече вниманието на Елена. На горния етаж писъците не стихваха, даже се засилваха от тропането и удрянето по прозореца. Деймън я побутна към къщата, където не можеха да ги видят отгоре.

— Хайде да се махнем от този шум — изрече той и погледна нагоре. Улови ръката й, без да дочака отговор.

Елена се възпротиви.

— Трябва да вляза вътре!

— Не можеш. — Озари я с вълчата си усмивка. — Имам предвид буквално. Ти не можеш да влезеш в тази къща. Не си поканена.

Смутена. Елена се остави да я повлече няколко стъпки. Сетне отново заби пети в земята.

— Но аз трябва да си взема дневника!

— Какво?

— Той е в дрешника, под една разхлабена дъска. Имам нужда от него. Не мога да заспя без дневника си. — Елена не знаеше защо настоява за това, но й се струваше важно.

Деймън я погледна раздразнено. Сетне лицето му се проясни.

— Ето — изрече спокойно с блеснали очи. Измъкна нещо от якето си. — Вземи го.

Елена изгледа със съмнение квадратния предмет.

— Това е дневникът ти, нали? — попита той.

— Да, но е старият ми дневник. Искам си новия.

— Ще трябва да се задоволиш с този, защото това е всичко, което ще получиш. Да вървим, преди да са се събудили всички съседи. — Гласът му отново стана студен и заповеднически.

Елена се втренчи замислено в тетрадката, която той държеше. Беше малка, със синя кадифена подвързия и месингова закопчалка. Е, може и да не беше новият дневник, но й бе познат. Реши, че засега ще се задоволи с него.

Остави се Деймън да я поведе в нощта.

Не попита къде отиват. Не я интересуваше особено. Но позна къщата на Магнолия авеню, където бе отседнал Аларик Залцман.

Тъкмо Аларик отвори предната врата и покани вътре Елена и Деймън. Макар че учителят по история изглеждаше странно — сякаш не ги виждаше в действителност. Очите му бяха изцъклени и той се движеше като робот.

Елена облиза устните си.

— Не — рязко рече Деймън. — Този не е за хапане. Има нещо съмнително у него, но би трябвало да бъдеш в сравнителна безопасност в къщата му. Спал съм тук и преди. Там горе. — Поведе я по стръмните стълби към таванското помещение с малък прозорец. Беше претъпкано с различни предмети: шейни, ски, хамак. На пода в другия край беше проснат матрак.

— На сутринта той дори няма да знае, че си тук. Легни си. — Елена се подчини, заемайки поза, която й се стори естествена. Легна по гръб, с ръце, скръстени върху дневника, който притискаше към гърдите си.

Деймън я зави със старо одеяло, покривайки босите и крака.

— Заспивай, Елена — рече.

Наведе се над нея и за миг тя си помисли, че ще направи… ще направи нещо. Мислите й бяха твърде замъглени. Черните му като нощта очи изпълниха полезрението й. После той се отдръпна назад и тя отново можеше да диша. Полумракът се спусна над нея. Тя затвори очи и заспа.

Елена се събуди бавно. Малко по малко сглобяваше парчетата информация, за да установи къде се намира. Както личеше, на нечий таван. Какво правеше тук?