Яростта (Книга трета)

Досега не бе осъзнала колко е хубаво да бъде навън в мрака. Вътре се чувстваше като в капан, а от дневната светлина очите я боляха. Тук беше много по-хубаво — чувстваше се свободна, волна като птица… невидима. Сетивата й се наслаждаваха на богатството на света около нея. Въздухът бе толкова застинал, че ароматите в него не се бяха разсеяли и тя поемаше с пълни гърди наситения букет от миризми, които излъчваха създанията на нощта. Лисица се ровеше из нечий боклук. Кафяви мишки дъвчеха нещо в храстите. Нощните пеперуди се зовяха една друга с мириса си.

Установи, че не е трудно да стигне незабелязана до къщата на Мередит. Изглежда всички жители на града се бяха затворили по домовете си. Но когато приближи до къщата на приятелката си, я обзе смут при вида на елегантната фермерска постройка с остъклена веранда. Не можеше просто да отиде и да почука на предната врата. Дали Мередит наистина я очакваше? Ако беше така, не би ли трябвало да я чака отвън?

Мередит щеше да получи шок, ако не я очакваше, осъзна Елена, докато оглеждаше разстоянието до покрива на верандата. Прозорецът на спалнята на Мередит беше над нея, точно зад ъгъла. Щеше да е малко трудно да го достигне, но Елена смяташе, че ще се справи.

Да се качи на покрива беше лесно. Пръстите й и босите й нозе напипаха издадените части на тухлите и тя чевръсто се покатери нагоре. Но да се наведе над ъгъла, за да надникне в стаята на Мередит, се оказа по-мъчително. Примигна от светлината, която струеше навън.

Мередит седеше на ръба на леглото, подпряла лакти върху коленете си и се взираше пред себе си. От време на време прокарваше ръка през тъмната си коса. Часовникът върху нощното шкафче показваше 18:43.

Елена потропа по стъклото.

Мередит скочи, но погледна в грешната посока — към вратата. Изправи се и зае защитна поза, стиснала малка възглавничка в ръка. Когато вратата не се отвори, тя направи крачка или две към нея, все още нащрек.

— Кой е? — попита момичето.

Елена отново потропа по стъклото на прозореца.

Мередит се извърна рязко към прозореца. Дишаше бързо.

— Пусни ме — рече Елена, без да знае дали приятелката й я чува, затова устните й произнесоха думите ясно и отчетливо. — Отвори прозореца.

Задъхана, Мередит се озърна, сякаш очакваше някой да й се притече на помощ. Когато никой не се появи, приближи прозореца, сякаш той беше опасно животно. Но не го отвори.

— Пусни ме вътре — повтори Елена. Сетне додаде нетърпеливо: — Ако не си искала да дойда, защо си уреди среща с мен?

Видя промяната у Мередит — раменете й видимо се отпуснаха. С нетипично за нея неловки пръсти Мередит отвори прозореца и се отдръпна назад.

— Сега ме покани да вляза вътре. В противен случай не мога.

— Влез… — Гласът на момичето пресекна и тя отново опита. — Влез — рече този път по-уверено. — Трябва да си ти — добави тя, когато Елена потръпна и се повдигна, за да се прехвърли през перваза на прозореца, разтривайки схванатите си пръсти. — Никой друг не заповядва по този начин.

— Аз съм — Елена спря да движи скованите си пръсти и се взря в очите на приятелката си. — Наистина съм аз, Мередит — рече.

Девойката кимна и преглътна. Точно в този миг Елена най-много искаше тя да я прегърне. Но Мередит, която никога не си бе падала по излиянията и прегръдките, се отдалечи бавно към леглото и отново приседна на него.

— Седни — изрече с престорено спокоен глас.

Елена придърпа стола пред бюрото и несъзнателно зае позата на Мередит от преди малко — опря лакти върху коленете си и сведе глава. После я вдигна.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Аз… — Мередит се взря в нея за миг, сетне се окопити. — Ами ти — тялото ти, разбира се, така и не беше открито. Това бе странно. А и нападенията над стареца, Вики и Танър — и Стефан и някои дреболии, които свързах — но не знаех. Не и със сигурност. Не и до този момент — додаде шепнешком.

— Е, значи е било попадение на сляпо — кимна Елена. Опитваше се да се държи нормално, но какво нормално имаше в тази ситуация? Мередит едва се осмеляваше да я погледне. Поведението й накара Елена да се почувства още по-самотна, много по-самотна, отколкото през целия си живот досега.

На долния етаж иззвъня звънец. Елена го чу, но изглежда не и някогашната й приятелка.

— Кой може да е? — попита. — Някой звъни на вратата.

— Помолих Бони да дойде към седем, ако майка й я пусне. Вероятно е тя. Ще отида да видя. — Мередит изглеждаше изключително нетърпелива да се махне.

— Почакай. Тя знае ли?

— Не… О, искаш да кажеш, че трябва да й го съобщя внимателно. — Момичето огледа още веднъж несигурно стаята, а Елена включи нощната лампа до леглото.

— Изгаси голямата лампа. Очите ме болят от светлината — рече тя тихо.

Когато Мередит го направи, стаята потъна в полумрак, така че тя можеше да се скрие в сенките.

Обгърна с ръце тялото си и застана в ъгъла, докато чакаше Мередит да се върне с Бони. Може би идеята да замеси Мередит и Бони не беше чак толкова добра. Ако спокойната и невъзмутима Мередит не можеше да я приеме, дали Бони щеше да го стори?

Мередит оповести появата им, като не спираше да повтаря: