Яростта (Книга трета)

— Мат, почакай.

— Пусни ме. — Младежът вдигна юмрук. Погледна към него изненадано, сякаш не бе съвсем сигурен защо е толкова ядосан. Но всеки мускул на тялото му се стегна при докосването на Стефан.

— Просто искам да поговорим. Само за минута, става ли?

— Не разполагам с минута — рече Мат и най-после очите му, по-светлосини от тези на Елена, срещнаха неговите. Но в дълбините им цареше пустота, която напомни на Стефан погледа на хипнотизиран или на някого, който се намираше под въздействието на някаква Сила.

Само че нямаше никаква Сила, с изключение на съзнанието на Мат, внезапно осъзна Стефан. Така постъпваше човешкият мозък, когато не можеше да се справи с нещо. Мат бе издигнал бариера, сякаш се бе изключил.

— За това, което се случи в събота вечерта… — опипа почвата Стефан.

— Не разбирам за какво говориш. Виж, казах ти, че трябва да вървя, дяволите да те вземат. — Отрицанието беше като крепостна стена, издигната в съзнанието на Мат. Но Стефан бе длъжен да опита отново.

— Не те обвинявам, че си ми сърдит. Ако бях на твое място, и аз щях да съм бесен. Зная какво е да не искаш да мислиш, особено когато мислите те подлудяват. — Мат клатеше глава и Стефан огледа коридора. Беше почти пуст, а отчаянието го тласкаше да рискува. Снижи глас. — Но може би поне ще искаш да знаеш, че Елена е будна и тя е много…

— Елена е мъртва! — изкрещя момчето, привличайки вниманието на неколцината ученици. — Казах ти да ме оставиш на мира! — добави, нехаещ за околните и бутна силно Стефан. Това бе толкова неочаквано, че Стефан политна назад към шкафчетата и едва не се строполи на пода. Втренчи се в Мат, но той дори не го погледна, а забърза надолу по коридора.

Докато чакаше Бони да се появи от класната стая, Стефан остана да се взира в отсрещната стена. Върху нея бе закачен плакат за Снежния бал и когато момичетата излязоха, вече знаеше наизуст всеки сантиметър от него.

Въпреки всичко, което Каролайн се бе опитала да причини на него и Елена, Стефан не можеше да изпитва омраза към нея. Кестенявата й коса изглеждаше посивяла, а лицето й — измъчено. Вместо на стройна фиданка, прилича на увяхнало цвете, помисли си той, докато я наблюдаваше.

— Всичко наред ли е? — попита той Бони, когато закрачиха един до друг.

— Да, разбира се. Аларик просто знае, че ние трите — Вики, Каролайн и аз — напоследък преживяхме доста и искаше ние да знаем, че той ни подкрепя — отвърна Бони, но упоритостта, с която защитаваше учителя по история, звучеше малко пресилен. — Разбира се, никоя от нас не му каза нищо. Следващата седмица отново устройва в дома си купон за опознаване — додаде весело.

Прекрасно, помисли си Стефан. Обикновено щеше да направи някакъв коментар, но в момента беше прежалено разсеян.

— Ето я и Мередит — рече вместо това.

— Сигурно ни чака… не, отива към крилото, където е кабинетът по история — каза Бони. — Това е странно, казах й, че ще се срещнем тук.

Повече от странно е, каза си Стефан. Зърна я само за миг, но образът й се запечата в съзнанието му. Изражението върху лицето на Мередит беше пресметливо, зорко, а походката й — потайна. Все едно се опитваше да направи нещо, без да я видят.

— Ще се върне след минута, след като види, че не сме там — увери Бони Стефан, но приятелката й не се върна след минута, нито след две или три. Всъщност изминаха почти десет минути, преди тя да се появи и се сепна, когато видя, че Бони и Стефан я чакат.

— Съжалявам, задържаха ме — промърмори тя студено, а Стефан не можеше да не се възхити на самообладанието й. Но в същото време се запита какво се крие зад това спокойно и невъзмутимо лице. Когато излязоха от училище, само Бони беше в бъбриво настроение.

— Но последния път ти използва огън — отбеляза Елена.

— Това беше, защото търсехме Стефан или определен човек — обясни Бони. — Този път ще се опитаме да предскажем бъдещето. Ако се опитвах да предскажа твоето бъдеще, щях да ти гледам на ръка, но ние искаме да открием нещо неопределено.

Мередит влезе в стаята, като крепеше внимателно в ръката си купа от китайски порцелан, пълна до ръба с вода. В другата държеше свещ.

— Донесох всичко необходимо — каза тя.

— Водата е била свещена за друидите — обясни Бони, когато Мередит остави на пода съда, а трите момичета насядаха около него.

— Очевидно всичко е било свещено за друидите — подметна Мередит.

— Шшт. Сега сложи свещта в свещника и я запали. След това ще излея разтопен восък във водата и формите, които придобие, ще са отговор на въпросите ви. Баба ми обикновено използваше разтопено олово, а казваше, че нейната баба използвала сребро, но ме увери, че и восъкът ще свърши работа. — Когато Мередит запали свещта, Бони я изгледа отстрани и въздъхна. — Все повече ме е страх да правя това — додаде.

— Не си длъжна, ако не искаш — каза Елена тихо.

— Зная. Но искам да го направя… Освен това не е от онези ритуали, които ме плашат. Най-ужасното е да се чувстваш завладян от нещо. Мразя го. Сякаш някой друг влиза в тялото ми.

Елена се намръщи и отвори уста, но Бони продължи: