Яростта (Книга трета)

Но в следващия миг Стефан насочи лъча на фенерчето към очите на тигрицата и избута ранения вълк настрани. Елена искаше да изкрещи, да изпусне пронизващата болка, надигнала се в гърдите й. Не разбираше, не разбираше нищо. Стефан беше в опасност, а тя не можеше да помръдне.

— Махайте се оттук! — изкрещя той на останалите. — Веднага се махайте оттук!

По-бърз от всяко човешко същество, той се метна встрани, докато продължаваше да насочва светлия лъч към очите на тигрицата. Мередит вече беше при портата. Аларик тъкмо бе преминал през нея, а Мат почти влачеше, почти носеше Бони.

Тигрицата се хвърли и портата се захлопна. Стефан падна настрани, после се опита да се надигне отново.

— Няма да ви оставим… — извика Аларик.

— Вървете! — изкрещя Стефан. — Вървете на бала, направете каквото можете! Вървете!

Вълкът отново нападна въпреки кървящите рани по главата, а оголените мускули и сухожилия лъщяха. Тигрицата отвърна на атаката. Животинските звуци се извисиха до непоносимо кресчендо, което Елена повече не можеше да понася. Мередит и останалите бяха изчезнали, светлината на лъча от фенерчето на Аларик се бе стопила в тъмнината.

— Стефан! — изкрещя тя, като видя, че отново се хвърля в битка със звяра.

Ако той умре, и аз ще умра, помисли си тя. Ако й бе писано да умре, искаше да са заедно в смъртта.

Парализата я напусна и тя политна към него, разтърсвана от ридания. Протегна ръце, за да го сграбчи. Усети как ръката му се обви около нея, докато се опитваше да я защити от нарастващия шум и изригналата жестокост. Но тя бе не по-малко упорита от него. Извъртя се и двамата се изправиха заедно срещу злото.

Вълкът бе повален. Лежеше по гръб и въпреки че козината му бе твърде черна, за да се види кръвта, под него се бе образувала червена локва. Бялата котка се бе надвесила над него, а лапите й бяха на сантиметри от открития черен врат.

Но смъртоносното ухапване не последва. Вместо това тигрицата вдигна глава и погледна към Стефан и Елена.

Със странно спокойствие Елена забеляза някои подробности.

Мустаците й бяха тънки и прави като сребърни жици. Козината на звяра беше снежнобяла, прорязана от фини златисти ивици. Бяло и златно, помисли си Елена и си спомни за кукумявката в обора. И това раздвижи паметта й… нещо, което бе видяла… или за което бе чула…

С рязко движение тигрицата изби фенерчето от ръката на Стефан. Елена чу как от гърдите му със свистене се отрони болезнена въздишка, но не можеше да види нищо в настъпилия мрак. Когато нямаше светлина, дори ловецът ослепяваше. Тя се притисна в него в очакване на болката от смъртоносния удар.

Но пред очите й внезапно всичко се завихри, в главата й нахлу въртяща се сива мъгла и тя повече не можеше да се държи за Стефан. Не можеше да мисли, нито да говори. Подът сякаш потъна под краката й. Като в просъница осъзна, че някаква Сила е насочена към нея, превзема съзнанието й.

Усети как тялото на Стефан се отпуска, отдалечава се от нея и тя повече не може да устои на мъглата. Започна да пропада в бездънна пропаст и така и не разбра, когато се строполи на земята.

14

Бяла кукумявка… хищна птица… хищна… тигрица. Играе си с теб като котка с мишка. Като котка… огромна котка… котенце. Бяло котенце. Смъртта е в къщата.

И котето, котето бе побягнало от Деймън. Но не от обикновен страх, а от страх да не бъде разпознато. Както когато стоеше върху гърдите на Маргарет и мяукаше при вида на Елена отвън пред прозореца.

Елена простена и почти изплува от безсъзнанието, но сивата мъгла я повлече назад, преди да успее да отвори очи. Мислите й отново заплуваха в главата.

Отровна любов… Стефан, мразеше те още преди да намрази Елена… Бяло и златно… нещо бяло… нещо бяло под дървото…

Този път, когато се насили да отвори очи, успя. И още преди да успее да фокусира погледа си в мъждивата светлина, вече знаеше. Най-после знаеше.

Фигурата в дългата, влачеща се по земята бяла дреха, се извърна от свещта, която палеше, и Елена видя лицето й, което удивително приличаше на нейното. Но беше леко изкривено, бледо и красиво като ледена скулптура. Нещо не бе наред. Приличаше на безкрайните отражения на Елена в коридора с огледалата, които бе видяла в съня си. Изкривено, гладно и подигравателно лице.

— Здравей, Катрин — прошепна тя.

Катрин се усмихна — лукава и хищническа усмивка.

— Не си толкова глупава, колкото мислех.

Гласът й бе нежен и мелодичен — сребрист, помисли си Елена. Като миглите й. Когато се движеше, по дрехата й проблясваха сребристи светлини. Но косата й бе като разтопено злато, почти толкова бледозлатиста като косата на Елена. А очите й приличаха на очите на котенце: кръгли и искрящосини. Около шията си носеше огърлица с камъни със същия яркосин цвят.

Гърлото на Елена я болеше, сякаш много дълго бе крещяла. Усещаше непривична сухота. Извърна бавно глава настрани, но дори при това малко движение изпита болка.