Идеалната съпруга

— Както кажете, милейди — съгласи се Уилс с гласа си на идеален иконом. Сабрина мразеше, когато той й говореше с този тон. Тя се обърна и сграбчи дамската си чанта.

— В приемната ви очаква гост. — Уилс кимна учтиво. — Лорд Уайлдууд.

Сабрина изпъшка.

— Дявол да го вземе.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

— Лорд Уайлдууд, колко мило, че се отбихте. — Сабрина влетя в приемната с протегната ръка и тържествена усмивка, която прикриваше нетърпението й.

Графът пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Лейди Станфорд.

Устните му докоснаха ръката й и черните му очи се впиха в нейните. Погледът и докосването предизвикаха тръпка по тялото й. Какво имаше в този мъж, та я привличаше толкова силно? Това, че той успяваше да постигне толкова силен и незабавен ефект върху сетивата й, я притесняваше. А начинът, по който погледът й улови нейния, докато устните му галеха ръката й, изглеждаше изпробван многократно, което показваше, че той го правеше не само много добре, но и често. Това я дразнеше.

Сабрина отхвърли твърдо емоциите, които заплашваха да я обземат, и се отдръпна от госта си.

— Радвам се да ви видя толкова скоро, но трябва да призная, че не разбирам целта на посещението ви. — Сабрина му се усмихна очарователно, като същевременно се молеше той да мине направо към същността на въпроса.

— Синът ми ме помоли да говоря с вас. Струва ми се, че го направи по молба на дъщеря ви. — Уайлдууд огледа стаята. — Може ли да седнем?

— Разбира се. — Сабрина му посочи един стол, след което се настани на ръба на дивана. Един скришен поглед към големия часовник върху полицата на камината й показа, че все още имаше време, но не твърде много. Трябваше да подкара разговора по-бързо. — Предполагам, че са искали да обсъдим сватбата?

Графът прочисти гърлото си и за миг самоувереният дипломат заприлича на човек, който не се чувства твърде удобно.

— Всъщност, става въпрос за вашите планове да пътувате.

— За моето пътуване ли?

— Да. Белинда е много загрижена за неочакваното пътуване, което изглежда обмисляте, и двамата с Ерик ме помолиха да поговоря с вас за това.

Изражението на Сабрина не се промени нито за миг и тя с нищо не издаде раздразнението си, което растеше с всяка изречена от графа дума.

— Много е любезно от ваша страна, че помагате на дъщеря ми по този начин. И аз се чувствам много облекчена, като знам, че бъдещият й тъст е готов да й помогне, когато тя има нужда от него. Моите планове обаче са само мои, отнасят се до мои лични дела и аз не възнамерявам да ги обсъждам с никого. — Тя се изправи, което накара и Уайлдууд да направи същото. — Страхувам се, че посещението ви, колкото и голяма загриженост да показва, не е било необходимо.

— Лейди Станфорд — Уайлдууд сви вежди в мрачно изражение, — ако бяхте мъж, нямаше дори да си помисля да продължавам да настоявам, но тъй като сте дама, и то дама, на която й липсва мъжко напътствие, се чувствам задължен да продължа този разговор.

Сабрина едва успя да задържи усмивката на лицето си, да не стисне юмруци и да не изскърца със зъби. Тя едва успя да се овладее и да не заяви на този високомерен, лицемерен задник какво можеше да направи с мъжкото си напътствие.

Той я гледаше по начин, който тя можеше да определи само като изучаващо подхилване.

— Тъй като дъщеря ви е на път да се омъжи за сина ми, смятам, че вие също ще станете член на семейството ми. И като глава на това семейство, се страхувам, че просто не мога да ви позволя да напуснете Лондон само с едно смътно уверение, че целта ви е лична.

Думите му не успяха да разбият напълно самообладанието й. Сабрина беше свикнала с ограниченията, беше свикнала да се справя с присъщата на мъжете арогантност, както и да прави онова, което самата тя желаеше. Тя бе крила чувствата си под спокойно изражение в продължение на години. Думите на графа бяха само леко одраскали гладката повърхност на фасадата — нещо, с което тя можеше лесно да се справи. Тя си пое дълбоко дъх.

— Лорд Уайлдууд, колкото и да съм ви благодарна за загрижеността, вие трябва да разберете, че загубих покойния си съпруг преди тринадесет години. През това време живях независим живот, без присъствието на — как го казахте? — а, да, мъжко напътствие. — Тя му хвърли поредната си обиграна усмивка. — И дори вие трябва да признаете, че успях да се справя с делата си доста успешно. Така че вашата загриженост се оценява, но не е уместна.

Тя го хвана под ръка и го придружи до вратата.

— Страхувам се, че днес времето ми е ограничено. Трябва да отплавам след един час и…

— Не! — прекъсна я графът, спря се и се загледа с раздразнение в нея. — Страхувам се, че не разбирате. Нямам намерение да ви позволя да отплавате без подходящите обяснения.

— Така ли? — Сабрина се втренчи усмихнато в него. — Мисля, че нямате голям избор.

На лицето му се смениха десетки изражения и раздразнението на Сабрина се превърна в самодоволство. Той нямаше законно право да упражнява контрол върху нея, а моралните му задължения бяха, меко казано, смътни. Дали това му харесваше или не, той не можеше да направи нищо, за да я спре.