Ето, това беше съкровище. Беше купила всяко от бижутата със собствените си пари. Беше избрала всеки скъпоценен камък внимателно. Беше се радвала на блясъка на всеки рубин и смарагд. За втори път през живота й се налагаше да продаде бижутата си, за да осигури бъдеще за себе си и дъщеря си. Тя все още помнеше паниката, която я бе обзела първия път. Но и сега, както тогава, тя изправи рамене и успокои страховете си. Маркиза Станфорд беше силна жена.
Сабрина започна да вади бижутата от кутията. Диаманти с цветовете на дъгата. Сапфири с тъмносиния цвят на истинската любов. Колекцията й не беше особено голяма, но качеството й беше превъзходно.
На вратата се почука леко.
— Влез — каза отнесено тя.
— Повикахте ли ме, милейди?
Познатият глас накара Сабрина да се обърне.
— Да, Уилс. Моля те, влез и затвори вратата.
Уилс се подчини и застана в покорно очакване. Тя го огледа замислено в продължение на няколко секунди. Без съмнение, икономът й нямаше да хареса онова, което щеше да чуе.
— Уилс — заговори бавно и отчетливо тя, — страхувам се, че ще се наложи да напусна града за известно време. — Тя се поколеба, като се оглеждаше тревожно за някаква промяна в изражението му. — Може да отсъствам доста дълго.
Нито въздишка, нито потръпване не нарушиха спокойствието му.
— Пак ли контрабанда, милейди?
— Уилс! — Шокът в гласа й не можа да прикрие веселостта в думите й. — Знаеш, че това вече е минало. Пък и… — Тя сви рамене и се усмихна. — Пък и сега с контрабанда не може да се спечелят пари.
Тя повдигна вежди и кимна към вратата. Икономът незабавно отиде до вратата и превъртя ключа. Той беше единственият човек в Лондон, който знаеше за миналото й. По това време бе прислужник в дома на пралеля й и освен това бе служил като нейна дясна ръка, пазител и довереник. В много отношения все още беше такъв.
Когато Сабрина се премести в Лондон, взе и Уилс със себе си и го повиши в длъжност иконом. Той управляваше дома й, правеше така, че домът и животът й да функционират без засечки. И поне веднъж в месеца границата между господарка и прислужник падаше и двамата стари приятели сядаха заедно на чашка.
Сабрина отиде до гардероба си и измъкна от далечния му ъгъл две чаши и една гарафа с бренди. Белинда щеше да припадне, ако научеше за този неприличен ритуал. Дъщеря й никога нямаше да разбере, че ако положението на Уилс се определяше по рождение, той бе заслужил уважението и приятелството на Сабрина.
Тя напълни едната чаша, подаде му я и му даде знак да седне в един от двата стола пред камината. Сабрина напълни и своята чаша и се настани в другия стол.
Уилс заговори първи.
— Ако не е свързано с контрабанда, тогава защо е необходимо това неочаквано пътуване? — Сабрина не преставаше да се удивява как годините сякаш изчезваха, когато с Уилс сядаха като стари приятели. Увереният, можещ всичко, надменен иконом изчезваше и на негово място се появяваше храбрият възрастен мъж, който винаги бдеше над безопасността на господарката си и сам копнееше за приключения.
Сабрина отпи голяма глътка от брендито, преди да му отговори.
— За съкровище. За злато. Скрито преди двадесет години и само чака подходящият човек да отиде да го прибере. И този човек съм аз. Но… — Тя въздъхна. — Не мога да тръгна без пари.
Тя стана, отиде до тоалетната масичка и неохотно прибра бижутата си в сандъчето. След това се сбогува мислено с тях и затвори решително капака.
Сабрина се обърна към Уилс.
— Искам да ги продадеш. Трябва да го направиш бързо, но се опитай да им вземеш добра цена.
Тя хвърли един последен, изпълнен със съжаление поглед към кутията и я подаде на Уилс. След това се отпусна в стола си и отпи отново от брендито си.
— Знам, че е грях да се обичат неодушевени предмети по начина, по който аз обичам тези бижута, но… аз наистина ги обичам, та дори ако трябва заради това вечно да горя в ада.
Уилс отпи голяма глътка от чашата си и се задави.
— Много добре. — Тя се разсмя. — Знам, че звуча абсурдно, но трябваше да продам всички бижута, които ми беше подарил Джак. А тези съм си ги купувала сама. С пари, които сама съм спечелила.
При тези думи Уилс повдигна вежди.
— Признавам, че ги спечелих от контрабанда — каза тя, раздразнена от безмълвния му укор, — но все пак си бяха спечелени пари. Предполагам, че това няма никакво значение. Рано или късно и без това сигурно щеше да ми се наложи да ги продам.
На лицето на иконома се изписа загриженост.
— Парични проблеми ли, милейди?
Тя кимна и сбърчи нос.
— Малко. О, имаме достатъчно средства, за да живеем нормално, но нямаме пари за нищо допълнително. И нищо за зестра. — Тя се наведе напред. — Трябва да намеря това злато, Уилс. То е единствената ми надежда.
Той присви заинтересовано очи.
— Ще имате ли нужда от помощ при търсенето?
Блясъкът в погледа му сигурно приличаше на блясъка в нейните очи.
— Животът беше доста скучен през последните десет години, нали?
Той сви рамене в знак на съгласие.