Идеалната съпруга

— Опита ли се да поговориш с нея? — попита той. Мозъкът му беше по-зает да обмисля колко грациозно се поклащаха бедрата й и да оглежда белоснежните й гърди, скрити под дневната рокля, отколкото да обръща внимание на думите й.

— Разбира се. — Белинда се обърна и го погледна със замъглени от загриженост очи. — Нямам представа какво е намислила, а тя отказва да разговаря за това с мен. — Тя въздъхна тежко. — Мама все още се държи с мен, сякаш съм дете в класна стая.

— Но какво прекрасно дете — каза тихо той. Погледът му се плъзна по съблазнителните форми на тялото й.

Ерик мечтаеше за мига, в който щеше да има правото да изучава подробно тези форми, да гали тези гърди и да оставя устните си да опознават всички кътчета на това прекрасно тяло. Мигът, в който тя щеше да стане негова и той щеше да я обучи и да я направи своя във всяко едно отношение! Досега те се бяха целували само няколко пъти, всеки път по-смело от предишния, и всеки път той бе усещал обещанието за растяща страст, скрита под добре пазената й невинност. Дори сега нейният аромат — опияняваща смес от парфюм и женственост — го обгръщаше и възбуждаше.

— Ерик! — Нетърпението в гласа й беше очевидно. — Слушаш ли ме? — Очите й блестяха ядосано и той се зачуди как ли щяха да блестят, когато бъдеше обзета от страст.

— Разбира се. — Той овладя мислите си. — Да, разбира се, че те слушам. Къде е майка ти сега?

— В стаята си. Мисля, че най-накрая отиде да си легне. Струва ми се, че докато се прибираше в спалнята си… — Белинда разтвори широко очи, сякаш все още не можеше да повярва какво беше видяла — тя пееше!

Ерик повдигна вежди и се замисли.

— Пееше ли? От всичко, което си ми казвала, ми се струва, че това не е обичайното й поведение, нали? — Тя кимна. — Мислиш ли, че е възможно да се е разболяла?

Белинда поклати глава.

— Съмнявам се. Тя не е нито глупава, нито луда. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя винаги е била много затворен човек и никога не е действала импулсивно или без да обръща внимание какво е прилично. — Тя погледна Ерик в очите и той инстинктивно обви ръце около нея и я придърпа към себе си. — О, Ерик, какво да правя?

Тази магьосница искаше да знае какво мислеше той. Тя се беше обърнала към него, за да й помогне да реши проблема си. Ерик вярваше, че Белинда бе трябвало да постъпи точно така, но въпреки това бе изпълнен с мъжка гордост. Той щеше да се погрижи за това. Щеше да й докаже, че можеше да се справи с всичко.

— Ако не желае да разговаря с теб, може би ще пожелае да говори с някой на нейната възраст. — Той се усмихна, когато видя загрижения й поглед. — Ако искаш, мога да помоля баща си да разговаря с нея. Той е много добър в дипломацията. Сигурно ще успее да разбере какво не е наред.

Тя се усмихна облекчено.

— Това ще бъде прекрасно.

Ерик наведе глава и устните му срещнаха нейните в нежна целувка, която трябваше само да я успокои. Дъхът й погали устните му и незадоволената му нужда отново се надигна в него. Под натиска на езика му устните й се разтвориха и той прокара език по извивката на устата й. Тя въздъхна и тялото й се притисна плътно до неговото. Ерик знаеше, че след малко ще се отдръпне, ще се овладее и ще потисне желанието си, но за момента се потопи в усещанията, които изпитваше, когато я целуваше.

Белинда затвори очи и се отдаде на новото усещане върху устните си. Езикът на Ерик предизвикваше вълни от странни, но приятни тръпки, които започваха дълбоко в нея и се разливаха на всички страни. Обзе я някакво смътно желание за нещо повече и тялото й се притисна още по-близо до неговото. Какво беше това повече, тя нямаше никаква представа.

Докато Ерик я прегръщаше, тя забрави напълно за майка си.

Сабрина дръпна шнура на звънеца до леглото си и зачака нетърпеливо появата на иконома си. След като бе превела писмото, тя се беше наспала добре и сега изгаряше от нетърпение да задвижи плановете си. Указанията за местоположението на златото бяха едновременно кратки и умни. Тя се притесняваше малко, че разполагаше само с втората страница на писмото и се питаше дали на първата не бе имало нещо важно, което би възпрепятствало търсенето. Сабрина бързо отхвърли тази мисъл. Тя разполагаше само с това и то трябваше да бъде достатъчно.

Точно в този момент обаче беше изправена пред едно много по-голямо предизвикателство — пътуването до Египет щеше да струва много. Тя в никакъв случай не беше разорена, но и не разполагаше с излишните средства, които й бяха необходими за една такава експедиция. Колкото и да не й се искаше да го направи, колкото и да не й харесваше идеята, щеше да й се наложи да продаде бижутата си.

Сабрина седна пред тоалетната си масичка и отвори най-долното чекмедже. В него имаше голяма италианска кутия за бижута. Тя я извади и я сложи върху масичката. След това внимателно повдигна капака.