Идеалната съпруга

Къде беше майка й? И ако не беше спала тук тази нощ, то къде беше спала? Тя бе изглеждала малко угрижена на приема, но Белинда не беше обърнала внимание на това; майка й обикновено се държеше резервирано на публични места. Момичето се намръщи, излезе от спалнята и тръгна по коридора, като мина край съседната стая, която някога бе спалнята на баща й. Тя хвърли бегъл поглед към отворената врата и онова, което видя, я накара да застине на мястото си.

Стаята изглеждаше, сякаш през нея беше преминала опустошителна буря. Всички чекмеджета бяха отворени, някои дори бяха издърпани изцяло от шкафовете, след което са били захвърлени в безпорядък на пода. Дрехи бяха натрупани на огромни камари. Вратите на гардероба зееха широко отворени, а съдържанието му беше пръснато из цялата стая. Дори пухеното легло и матракът лежаха на пода.

Какво ставаше тук? Да не би да ги бяха обрали? Белинда бе обзета от страх. Тя тръгна бързо по коридора, спусна се почти тичешком по стълбите и спря пред вратата на библиотеката на майка си. Тя се поколеба за миг; в крайна сметка, това беше личното убежище на майка й. Момичето си пое дъх, изправи гръб и отвори вратата.

И тук гледката не беше по-различна отколкото в спалнята на баща й. Помещението изглеждаше така, сякаш някаква гигантска ръка го беше хванала, разтърсила и захвърлила. Половината от полиците бяха празни. Килимът беше покрит с книги, натрупани на неправилни камари. Хартии осейваха цялата стая.

Майка й седеше върху бюрото в средата на цялата тази бъркотия. Тя все още беше облечена в роклята, която бе носила на приема предишната вечер. Белинда присви озадачено очи и се вгледа в майка си, която нетърпеливо прелистваше някаква книга. Когато прехвърли страниците, тя сграбчи томчето и го разтърси силно. Момичето не можа да различи думите, които майка й измърмори, но беше очевидно, че тя е раздразнена. Майка й захвърли книгата зад себе си и избра друга.

— Мамо, какво се е случило тук? Какво правиш?

Сабрина погледна към дъщеря си и на лицето й се изписа изненада. Тя сбърчи нос в жест, който бе покорил много мъже, но нямаше никакъв ефект върху дъщеря й.

— Пролетно почистване?

Белинда въздъхна раздразнено. Тя беше една от малкото хора, които познаваха уникалното чувство за хумор на майка й и начина, по който тя гледаше на живота. Обикновено Белинда оценяваше това качество, въпреки че го намираше за доста озадачаващо. Но не и днес.

— Майко, искам да знам какво правиш. И защо си обърнала две стаи с главата надолу. — Тя огледа остро майка си. — Нали са само две?

Сабрина повдигна вежди и се усмихна. Тя скочи от бюрото и изтупа някаква паяжина, която беше залепнала за роклята й.

— Да, скъпа, само две са. Но не мога да гарантирам, че няма да станат повече.

— Защо? — изплака Белинда и я попита за трети път: — Какво правиш?

Сабрина махна неопределено.

— Търся нещо, което очевидно не е било поставено на мястото си. Или е било добре скрито — добави шепнешком тя.

— Е, надявам се да го намериш, преди да срутиш къщата върху главите ни.

Сабрина я стрелна с поглед и момичето почувства стягане в стомаха, което й показа, че беше прекрачила границата на отношенията между майка и дъщеря.

Майка й заговори тихо и спокойно и от това буцата в стомаха на момичето стана още по-твърда.

— Белинда, преди всичко това е моят дом и ако пожелая да го срутя, ще го направя. И, второ, аз съм твоя майка, а не ти моя и не желая да се обръщаш към мен, сякаш сме си разменили местата.

— О, мамо, знам това и ужасно съжалявам. — Очите на Белинда се насълзиха. — Просто като видях стаята горе, а сега и това тук, а и ти не си спала в леглото си…

— Всичко е наред, скъпа. — Сабрина отиде до дъщеря си и я прегърна. След това нежно започна да я насочва към вратата. — Няма за какво да се тревожиш. Все пак трябва да знаеш, че може да се наложи да напусна Лондон за известно време.

Белинда подскочи от изненада и тревога.

— Какво искаш да кажеш? Къде ще ходиш?

— О, тук-там. Ще посетя някои приятели, ще разглеждам забележителности, ще се погрижа за една дреболия — отвърна Сабрина, като заобикаляше прекия отговор на въпроса на дъщеря си, без да престава да я тика към вратата. — Наистина няма за какво да се тревожиш. Въпреки че не й личи, майка ти е способна да се грижи сама за себе си.

Двете застанаха една срещу друга в рамката на вратата.

— Ти си върши твоята работа и не се притеснявай за мен. Просто насочи вниманието си към онзи очарователен младеж и прекрасния живот, който ви очаква. — Сабрина се отдръпна и побутна леко дъщеря си в коридора. — Аз още не съм свършила тук, така че ще продължим този разговор по-късно. Приятен ден.

Вратата се затвори тихо, но твърдо пред лицето на момичето. За миг тя не можа да направи нищо, освен да стои и да гледа втренчено. Озадачена, тя се замисли над думите на майка си. Те бяха просто безсмислени.